— Винаги си ми бил любимец — отбеляза той и го удостои с усмивка, която по никакъв начин не изглеждаше детска. — Добре тогава. Скриха го на дъното на замръзнало езеро в Лаплунд. — Рис понечи да се обърне към вратата, сякаш се канеше да тръгне натам моментално, но Резбарят добави: — Но изчезна много, много отдавна. — Рис спря. — Нямам представа къде са го отнесли, нито пък къде се намира сега. Хилядолетия, преди ти да се родиш, трите му крака бяха отрязани от основата му, за да загуби поне част от силата си. Получи се, макар и на косъм. Отстраняването на краката му беше, като да отрежат пръста ти до първото кокалче. Неприятно, но все пак можеш да си служиш с останалата му част. Краката скриха в три различни храма — Сезере, Санграва и Итика. Ако и те са изчезнали, навярно някой е успял да съживи Котела и държи да разполага с цялата му сила.
Затова бяха претършували храмовете. За да вземат краката на Котела и да му възвърнат пълната сила.
— А случайно да знаеш кой е сегашният му притежател? — попита Рис.
Резбарят ме посочи с детското си пръстче.
— Първо ми обещай костите й, като умре. — Сковах се, но момчето се засмя. — Не, не мисля, че дори ти би ми дал такова обещание, Рисанд.
По лицето на Рис пробяга предупредително изражение.
— Благодаря ти за помощта — каза той и опря ръка в гърба ми, за да ме изведе от килията.
Но ако той наистина знаеше… Обърнах се отново към съществото с облик на момче.
— Имах избор… в смъртта си.
В очите му пламна кобалтов огън.
Ръката на Рис потрепна върху гърба ми, но остана на мястото си. Топла и стабилна. Зачудих се дали допирът до мен не го успокояваше, че още съм там, още дишам.
— Знаех — продължих аз, — че мога просто да потъна в мрака. Но избрах да се боря, да се задържа още малко. Макар че се чудех дали в онзи нов свят не ме очакваше мир и покой. Въпреки това не бях готова за него, не и да попадна там сама. И все пак усещах, че отвъд мрака ме приласкаваше нещо хубаво.
За миг сините му очи се озариха още повече. После момчето каза:
— Знаеш у кого е Котелът, Рисанд. Кой напада храмовете. Идваш тук единствено за да потвърдиш догадката си.
— Кралят на Хиберн.
Студен ужас нахлу във вените ми и се изля в стомаха ми. Не биваше да се изненадвам, трябваше сама да се досетя отдавна, но…
Резбарят замлъкна. Явно чакаше друго признание.
Ето защо му предложих още едно парче от счупената си душа.
— Амаранта настоя да убия онези двама елфи, но ако след това ме бе принудила да отнема живота и на Тамлин, щях да забия кинжала в собственото си сърце.
Рис замръзна.
— Знаех, че няма връщане назад — продължих, питайки се дали синият пламък в очите на момчето нямаше да превърне изстрадалата ми душа в пепел. — А след като развалих заклинанието, тегнещо върху тях, след като се уверих, че съм ги спасила, исках само да обърна острието към себе си. Реших, че искам да живея чак когато Амаранта ме уби и едва тогава осъзнах, че не съм довършила онова, което съдбата ми е предопределила.
Осмелих се да надникна към Рис и прочетох мимолетно пробягалата покруса по красивото му лице. Само след миг се изпари.
— Със силата на Котела може да се постигне и друго, освен да се възкресяват мъртъвци. Може да се разруши стената — рече с доброжелателен тон Резбарят.
Единственото нещо, което пазеше земите на човеците — семейството ми — не само от Хиберн, но и от други зли същества.
— Нищо чудно Хиберн да се е спотаявал толкова време, защото е издирвал Котела, опознавал е тайните му. Явно с Възкресяването е искал да изпробва силите му след присъединяването на краката. А заедно с това е открил, че Котелът е източник на чиста енергия, на съвършено могъщество. И че запасите му се изчерпват като на всяка друга магия. Затова ще го остави да почине известно време, да възвърне силите си. През това време ще иска да разбере как да го захранва с още повече енергия.
— Има ли начин да го спрем? — прошепнах аз.
Мълчание. Наситено с очакване.
Рис се обади дрезгаво:
— Не му давай повече…
— При сътворението на Котела — прекъсна го Резбарят — създателят му използвал последната разтопена руда, за да изкове една книга. Книгата на Диханията. Между изсечените в металните й страници думи се намирали заклинанията, отнемащи силата на Котела, и онези, даряващи пълен контрол над него. Но след Войната Книгата била разделена надве. Едната част отишла при елфите, а другата — при шестте човешки кралици. Но това било просто символична точка от Мирния договор, тъй като Котела го нямало от хилядолетия и вече всички го смятали за мит. Никой не намирал Книгата за опасна, защото само някой, претърпял Метаморфозата на Котела, можел да изрече заклинанията и да призове силата му. Земно същество не било способно да я завладее, затова Великите господари приели Книгата на Диханията за историческа реликва. Но попадне ли тя в ръцете на прероден в Котела… Ще трябва да изпробвате теорията ми, разбира се, но… не е невъзможно.