Той присви очи в иронично изражение, а аз започнах да осъзнавам, че… че…
— Сега Великият господар на Двора на Лятото притежава нашата част, а другата е скрита в лъскавия крайморски дворец на настоящата кралица на простосмъртните. Тази в Притиан е защитена с кръвни заклинания, подвластни единствено на Господаря на Лятото. Онази в ръцете на простосмъртната кралица… Човеците постъпили остроумно, когато я получили. Защитили я с помощта на нашите магии, така че хрумнело ли му на някой Велик господар например да се промъкне с ответряне в замъка им и да я открадне… Книгата отново ще се превърне в разтопен метал. Трябва да я получи от ръцете на простосмъртната кралица без лукавство и магии. — Резбарят се засмя тихо. — Какви хитроумни, прекрасни същества са човеците.
За момент потъна в древните си спомени, но после поклати глава и продължи:
— Съберете ли двете части на Книгата на Диханията, ще обезсилите Котела. Да се надяваме, че ще е навреме, преди да си е възвърнал пълното могъщество и да е разрушил стената.
Дори не се сетих да му благодаря. Не и след онова, което ни беше разказал. Не и при положение че бях принудена да излея най-ужасните си спомени — и още усещах вниманието на Рис върху себе си. Сякаш бе подозирал, но никога не бе дръзвал да повярва колко тежко ме беше ранила Амаранта.
Обърнахме се към вратата и ръката му се плъзна от гърба ми, за да хване моята.
Допирът му беше лек, внимателен. А аз не намирах сили дори да стисна пръстите му.
Резбарят взе костта, която Рисанд му беше донесъл, и я претегли в детските си ръце.
— Ще изсека смъртта ти тук, Фейра.
Заизкачвахме се нагоре в тъмната пещера между спящите каменни стени и чудовищата в тях.
— Какво видя ти? — попитах накрая Рис.
— Ти кажи първо.
— Момче на около осем. Тъмнокосо и синеоко.
Рис потрепери — най-човешката реакция, когато някога бях виждала у него.
— Ти какво видя? — подканих го аз.
— Юриан — отвърна Рис. — Яви ми се като Юриан в последните мигове на живота му, когато се изправи срещу Амаранта.
Дори не исках да си помисля как Резбарят бе разбрал за кого сме дошли да го разпитваме.
19.
— Амрен е права — провлачи Рис, облегнат на вратата на гостната в градската си къща. — Наистина сте като кучета, които чакат стопанина си да се върне у дома. Май трябва да ви нося лакомства.
Касиан му отвърна с вулгарен жест от мястото си на дивана пред камината, преметнал ръка през облегалката зад гърба на Мор. Макар и стойката на силното му, мускулесто тяло да говореше, че е напълно спокоен, в челюстта му имаше напрежение, потисната енергия, която ми подсказа, че ни чакаше тук от дълго време.
Азриел стоеше в тъмното ъгълче до прозореца, предлагащ гледка към ливадата и улиците, по които се ръсеше ситен снежец. А Амрен…
Само нея я нямаше. Не знаех дали да си въздъхна от облекчение, или не. Ако съдех по предупреждението на Рис и нейните собствени думи, трябваше възможно най-бързо да я намеря, за да й върна амулета.
Мокра и премръзнала от мъглата и вятъра, които ни преследваха по целия път от Затвора насам, тръгнах към креслото срещу дивана. И то като всички останали мебели в къщата беше специално изработено за илириански криле. Изпънах скованите си крайници близо до огъня и едва не простенах от удоволствие, когато приятната топлина ги обгърна.
— Как мина? — поинтересува се Мор.
Днес не носеше рокля, а практични черни панталони и дебел син пуловер.
— Резбарят е пълен клюкар, чието любимо занимание е да си пъха носа в чужди работи — отвърна Рис.
— Но? — подкани го Касиан, облягайки ръце на коленете си с плътно прибрани зад гърба крила.
— Но — продължи Рис — може и да е доста полезен, ако благоволи. И май е време да се заемем с онова, което ни се удава най-добре.
Раздвижих вцепенените си пръсти и реших да ги оставя да обсъдят нещата помежду си. Имах нужда от малко време да се съвзема, да потисна спомените, които бях разкрила пред Резбаря.
И мисълта за онова, което бе намекнал, че мога да сторя с Книгата. За скритите ми способности.