— Сляпа ли е?
Той кимна утвърдително.
— Но другите й сетива са остри като бръснач. Затова бъди бърза и тиха. Намери предмета и дим да те няма, Фейра.
Дланите му се задържаха по задната част на бедрата ми.
— А ако ме усети?
Той стегна леко ръце.
— Тогава ще разберем що за умения имаш наистина.
Жестоко, пресметливо копеле! Изгледах го кръвнишки.
Рис сви рамене.
— Може би предпочиташ да те заключа в Дома на Ветровете, където да те тъпча с храна, да те обличам в бухнали рокли и да те карам да организираш приемите ми?
— Върви по дяволите. Защо сам не си си върнал откраднатото, щом е толкова важно?
— Защото Тъкачката ме познава. И ако ме залови, ще си платя прескъпо. Великите господари не й се пречкат, колкото и сериозно да е положението. Колибата й е пълна със съкровища, някои от които пази от хилядолетия. Повечето никога няма да се върнат при собствениците им, защото Великите господари се страхуват да не ги спипа — защитена е от специални закони, а и гневът й е гибелен. Някои са изпращали крадци, които никога не са се завръщали, а повечето просто не смеят да припарят от страх, че Тъкачката ще разбере на кого служат. Ти обаче… Теб не те познава. Ти си част от всеки двор.
— Значи, аз съм твоят издирвач и крадец?
Ръцете му се плъзнаха надолу и обгърнаха свивките на коленете ми, а на лицето му се появи дяволита усмивка.
— Ти си моето спасение, Фейра.
20.
Рисанд ни отведе с ответряне в гора, по-древна и жива от всяко място, на което някога бях стъпвала.
Чворестите букове преплитаха клони над главите ни, а стволовете им бяха така потънали в мъхове и лишеи, че кората им почти не се виждаше.
— Къде сме? — прошепнах плахо.
Рис държеше ръце на удобно разстояние от оръжията си.
— В сърцето на Притиан се шири голяма празна територия, разделяща Севера и Юга. В средата й се намира свещената ни планина.
Сърцето ми прескочи и съсредоточих вниманието си към папратите, мъха и щръкналите корени, през които крачехме.
— Тази гора — продължи Рис — се намира в източния край на ничията земя. Тук не властва никой от Великите господари. Законът се определя от най-силния, най-злия и най-хитроумния. А Горската тъкачка е на върха на хранителната им верига.
Дърветата простенаха, макар че нямаше вятър, който да разлюлее клоните им. Не, въздухът беше съвършено неподвижен, застоял.
— И Амаранта не е унищожила обитателите й?
— Амаранта не беше глупачка — отвърна Рис с притъмняло лице. — С пръст не докосна тукашните същества и гората им. Години наред се мъчех да я подтикна към такова безразсъдство, но тя така и не се подлъга.
— А сега ние безпокоим Тъкачката… и то заради някакво си изпитание.
Той се засмя и звукът отекна между сивите камъни, разпръснати сред шумата като мраморни топчета за игра.
— Снощи Касиан опита да ме разубеди. Очаквах дори да ме удари.
— Защо?
Изглежда, никак не познавах генерала.
— Кой знае. Все пак говорим за Касиан: сигурно предпочита да те вкара в леглото, вместо да те брани.
— Ти си прасе.
— Всъщност би могло да се случи — добави Рис, вдигайки един увиснал клон, за да мина под него. — Ако имаш нужда от физическа близост, Касиан несъмнено би ти помогнал.
Имах чувството, че дори това е изпитание. И така ме вбеси, че отвърнах дрезгаво:
— Тогава го изпрати в стаята ми тази вечер.
— Ако оцелееш след това изпитание.
Спрях върху един погълнат от лишеи камък.
— Май мисълта не те притеснява.
— Точно обратното, Фейра. — Той се върна към мен. Камъкът ме издигаше почти на негово ниво. Гората притихна още повече, а дърветата сякаш се приведоха към нас, за да не изпуснат нито дума. — Ще уведомя Касиан, че си отворена за… авансите му.
— Чудесно — отвърнах аз.
Лек полъх докосна кожата ми като среднощна сянка. Силата в костите и кръвта ми се раздвижи в отговор.
Понечих да скоча от камъка, но той хвана брадичката ми с едно неусетно движение. Думите му прозвучаха като смъртоносна милувка.
— Хареса ли ти да коленича пред теб?
Несъмнено чуваше как сърцето ми блъска грохотно в гърдите ми. Въпреки това му се усмихнах ненавистно, изтръгнах брадичката си от пръстите му и скочих от камъка. Май целях да се приземя върху краката му. А той май отстъпи, колкото да избегне сблъсъка.
— Нали само за това ви бива вас, мъжете? — Но думите ми прозвучаха напрегнато, почти задъхано.