Усмивката му извика в съзнанието ми мисли за копринени чаршафи и нощен полъх с ухание на жасмин.
Разговорът ни поемаше в опасна посока — и Рис ме тласкаше към нея, за да не мисля за онова, което ми предстоеше, за съкрушението в душата ми.
Някак знаеше, че гневът, породен от флирта му, щеше да ми помогне.
Явно съществото в колибата беше наистина страховито, щом той ме предизвикваше да вляза бясна — с мисли за секс, за каквото и да било друго, освен за Горската тъкачка.
— Добър опит — рекох дрезгаво.
Рисанд просто сви рамене и продължи напред през гората.
Кучи син. Да, правеше го, за да ме разсее, но…
Спуснах се след него с възможно най-тихи стъпки и намерението да забия юмрук в гръбнака му, но той вдигна ръка, спирайки пред една поляна.
Малка варосана колиба със сламен покрив и почти рухнал комин се мъдреше в средата й. Съвсем обикновена — като дом на простосмъртен. Имаше дори кладенец с кофа върху каменния ръб и купчина цепеници под един от облите прозорци. Отвътре не идваше нито звук, нито светлина; дори коминът не пушеше.
Малкото птици в гората се смълчаха. Не напълно, но понижиха чуруликането си. И ето…
От колибата се чу съвсем тихо, но приветливо тананикане.
На такова място с радост бих спряла, ако бях жадна и гладна или търсех подслон за нощта.
Може би там се криеше уловката.
Дърветата обграждаха постройката толкова плътно, че клоните им почти се забиваха в сламения й покрив, а дънерите им наподобяваха решетките на килия.
Рис сведе глава в драматичен поклон.
— Влизаш и излизаш — без звук. Намери предмета и го измъкни под носа на сляпата. После си плюй на петите.
Мъхеста пръст покриваше пътечката към леко открехнатата входна врата на колибата. Късче сирене. А аз бях глупавата мишка, която щеше да попадне в капана.
Рис ме погледна с блеснали очи и оформи с устни: „Успех!“.
Отвърнах му с вулгарен жест и поех с бавни, тихи стъпки към входната врата.
Гората наоколо като че ли следеше всяко мое движение. Когато надникнах през рамо, Рис вече го нямаше.
Не беше споменал дали ще се намеси, ако изпадна в смъртна опасност. Май трябваше да го попитам.
Избягвах да стъпвам по сухата шума и камъните и започнах да се движа по начин, който една част от тялото ми — лично моя, не наследена от Великите господари — помнеше от предишния ми живот.
Сякаш се събуждах. Такова беше чувството.
Подминах кладенеца. Всичко наоколо светеше от чистота, спретнато и подредено. Съвършен, примамлив капан, нашепваше ми онази простосмъртна част от мен. Капан от времената, когато човеците още бяха плячка, а сега усъвършенстван за по-умни, безсмъртни жертви.
Но аз вече не бях плячка, реших, наближавайки вратата.
И не бях мишка.
А вълк.
Стигнах до прага, чийто камък изглеждаше протрит от множеството ботуши, минали през него — навярно без да се върнат. Заслушах се в сладкия й, красив глас, като танц на слънчеви лъчи в горско поточе, и най-сетне успях да доловя думите на песента и:
Две сестри излязоха да поиграят
на баща си корабите да посрещнат в морето от безкрая…
А когато стигнаха до стръмната скала,
по-голямата сестра си бутна в пропастта.
Меден глас, напяващ древна, ужасна песен. Бях я чувала и преди — в малко по-различен вариант и от гърлата на човеци, които дори не подозираха, че първи са я пели елфите.
Послушах още малко, за да се уверя, че няма никого при нея. Но до ушите ми достигаше само тракането на някакъв уред и мелодичната и песен.
Трупът й вкочанен ту потъваше, ту издигаше се над водата,
докато накрая не изплува при мелницата край гората.
Гърдите ми се бяха стегнали, но опитах да дишам равномерно и възможно най-безшумно. Побутнах входната врата само със сантиметър-два.
Очаквах да изскърцат ръждивите панти, но не. Поредната част от примамливата клопка: сякаш колибата канеше крадците да влязат. Щом отворих вратата достатъчно, надникнах вътре.
Просторна стая с малка затворена врата в дъното. Полици от пода до тавана, отрупани с всевъзможни дреболии: книги, мидени черупки, кукли, билки, глинени съдове, обувки, кристали, още книги, бижута. От гредите на тавана висяха какви ли не вериги, препарирани птици, рокли, панделки, чворести клони, перлени нанизи…
Попаднала бях в дюкяна на безсмъртна вехтошарка.
Вехтошарка, която…
В единия тъмен ъгъл на колибата клечеше голям чекрък, напукан и грохнал от старост.