„О, ей я майка ми, кралицата".
Спуснах ръка към един от ножовете, пристегнати около бедрата ми. Можеше да наръгам Рис в корема, като го видя.
В този миг онази призрачна кръв обля ръцете ми. Знаех какво ще е чувството да пронижа кожата и плътта му. Знаех как кръвта ще шурне, как Рис ще простене от болка…
Опитах да прогоня мисълта, макар и да усещах как кръвта на онези елфи се пропива в оцелялата човешка част от мен.
Продумаха тогаз и трите струни:
„Ей я и сестра ми, дето ме удави".
Взех пръстена от полицата с тиха като предсмъртен дъх ръка.
Тъкачката замлъкна.
21.
Замръзнах намясто с пръстена в джоба си. Песента й беше свършила — може би щеше да подхване нова.
Може би.
Чекръкът забави темпото си.
Направих крачка назад към вратата. И още една.
По-бавно и по-бавно, всяко завъртане на древното колело траеше повече от последното.
От вратата ме деляха само десет стъпки.
Пет.
Чекръкът се завъртя един последен път толкова бавно, че зърнах всяка от дървените му спици.
Две стъпки.
Обърнах се към вратата в мига, в който Тъкачката стрелна бялата си ръка и спря колелото.
Вратата пред мен се затвори с тихо щракване.
Спуснах се към дръжката, но дръжка нямаше.
Прозорецът. Трябваше да стигна до прозореца.
— Кой е влязъл в къщата ми? — попита спокойно тя.
Страх — чист, непокорим страх — се впи в костите ми и тогава си спомних. Спомних си какво е да си човек, безпомощен и слаб. Да се бориш за живота си, да си готов на всичко, за да го опазиш…
Достигнах прозореца до вратата. И го намерих затворен. Нямаше нито резе, нито отвор. Просто стъкло, което всъщност не беше стъкло, а нещо здраво и непробиваемо.
Тъкачката обърна лице към мен.
Вълк или мишка — нямаше значение, защото се почувствах като впримчено животно, чиято единствена цел беше да оцелее.
Кожата на младото й, изваяно тяло, подаваща се под черната й разкошна коса, беше сива — сбръчкана, провиснала и суха. А на мястото на очите й имаше гнили черни ями. Устните й бяха толкова спаружени, че приличаха на две дълбоки тъмни резки, обградили дупка, пълна с нащърбени останки от зъби, сякаш беше глозгала твърде много кокали.
И предчувствах, че скоро ще оглозга и моите, ако не й се изплъзнех.
Носът й — навярно някога чип и хубавичък, а сега полухлътнал — задуши въздуха в моя посока.
— Какво си ти? — попита с младежкия си, захарен глас.
Трябваше да избягам, да се измъкна някак.
Имаше един начин.
Един самоубийствен, безразсъден начин.
Но не исках да умра.
Не исках да ме изядат жива.
Не исках да потъвам в онзи приветлив мрак.
Тъкачката стана от малкото си столче.
А аз осъзнах, че късметът ми най-сетне се е изчерпал.
— Кое нещо е като всички останали — подхвана умислено тя, пристъпвайки грациозно към мен, — но и като никое от тях?
Аз бях вълк.
И хапех, когато ме притиснеха в ъгъла.
Скочих към масата в средата на стаята. Сграбчих самотната запалена свещ и я хвърлих към стената от сукна — към онези окаяни, тъмни топове плат. Изтъкани от тела, кожи, животи. Трябваше да ги освободя.
Избухнаха пламъци и Тъкачката изкрещя толкова оглушително, че главата ми едва не се пръсна, кръвта едва не закипя във вените ми.
Тя се втурна към огъня, сякаш можеше да го угаси със съвършените си бели ръце. Изкривената й в писък, пълна с гнили зъби уста зееше като вход към черния ад в нея.
Хукнах към почернялото от сажди огнище. Към комина над него.
Беше тесен, но достатъчно широк, за да ме побере.
Вкопчих ръце в ръба му и се набрах. Сила на безсмъртен — да, но и тя не помогна на отслабналото ми, недохранено тяло.
Позволила им бях да ме направят беззащитна. Да ме прекършат като обязден див кон.
Почернелите тухли бяха иззидани хлабаво, неравно. Идеални за катерене.
Трябваше да побързам.
Но раменете ми се търкаха в стените на комина, а и вонята тук беше непоносима — на мърша и опърлени косми; тухлите бяха хлъзгави, навярно от мазния пушек…
Писъкът на Тъкачката секна изведнъж, а аз достигах едва средата на комина й с насечен от стонове дъх. Вече почти виждах слънчевата светлина и короните на дърветата.
Пресегнах се към следващата тухла и се набрах така силно, че си счупих няколко нокътя и ръцете ми изкрещяха от болка, а мазните стени покрай мен ме притискаха все повече и повече…
Докато не се заклещих.