Не можех да помръдна, а Тъкачката изсъска от къщата си:
— Коя малка мишчица се е покачила в комина ми?
Погледнах надолу тъкмо когато съсухреното лице на Тъкачката изникна в процепа под краката ми.
Едната й млечнобяла ръка се вкопчи в ръба на комина и чак тогава осъзнах колко е близо до мен.
Главата ми се изпразни.
Опитах да се изтръгна от хватката на комина, но дори не помръднах.
Щях да си умра тук. Щяха да ме сграбчат две красиви ръце и да ме разкъсат на парчета. А после Тъкачката щеше да ме изяде. А може би щеше да го стори, докато още бях жива; щеше да впие противната си уста в плътта ми и да дъвче, да къса, да хапе…
Черна паника влетя в съзнанието ми и отново се озовах в капана на една близка планина; лежах в калта, докато червеят Миденгард пълзеше неумолимо към мен. Бях му се измъкнала на косъм… на косъм.
Не можех да дишам, не можех да дишам, не можех да дишам…
Чу се дращене на нокти по тухла и Тъкачката се изтласка нагоре.
Не, не, не, не, не…
Заритах по опушените стени.
— Наистина ли си мислеше, че можеш да задигнеш нещо от мен и просто да си тръгнеш, малка крадливке?
Предпочитах отново да се срещна с Миденгарда. Предпочитах дебелите му, остри зъби пред нейните нащърбени иглички…
Спри.
Думата изскочи от мрака в ума ми.
И гласът беше моят собствен.
Спри! казваше ми — аз си казвах.
Дишай.
Мисли.
Тъкачката се приближаваше и тухлите се ронеха под ръцете й. Щеше да се изкачи като паяк, сякаш аз бях мухата, попаднала в паяжината й…
Спри.
Думата заглуши всичко останало.
Оформих я с устни.
Спри, спри, спри.
Мисли.
Бях надвила Миденгарда… бях надвила Амаранта. И бях наследила дарби. Могъщи дарби.
Сила например.
Аз бях силна.
Протегнах ръка, колкото можах по-надолу, и ударих стената на комина с юмрук. Тъкачката изсъска, посипана от парчета тухла. Замахнах отново, призовавайки всичката си сила.
Не бях домашен любимец, не бях кукла, не бях животно.
Бях победител и във вените ми бушуваше страшна сила.
Повече никога нямаше да бъда слаба и беззащитна. Нямаше да позволя да ме прекършат. Да ме опитомят.
Заблъсках тухлите с юмрук пак и пак, докато Тъкачката не спря.
Задържах се намясто достатъчно дълго, че тухлата, която бях разклатила, да падне в отворената ми длан.
И да я запратя с всички сили в отвратителното й, потресаващо лице.
Чу се изпращяване на кост, плисна черна кръв и Тъкачката изпищя. Аз забих рамене в страните на комина, съдирайки кожата под костюма си. И продължих да се избутвам нагоре, нагоре, нагоре, докато не почувствах тялото си като камък между тухлите, докато не реших, че никой и нищо няма да ме спре да изляза от тесния си затвор.
Не посмях да спра дори след като достигнах ръба на комина, набрах се и тупнах върху сламения покрив. Който далеч не беше направен от слама.
А от коса.
Мазният слой от вътрешността на комина сега лъщеше по кожата ми и косата полепваше по него на кичури и снопчета. В гърлото ми се надигна жлъчка, но в този момент входната врата се отвори с трясък — последван от яростен вик.
Не — не натам. Не към земята.
Нагоре, нагоре, нагоре.
Един клон висеше близко до кошмарния покрив и аз се спуснах към него, опитвайки да не мисля по какво и кого тъпча, какво полепваше по кожата и дрехите ми. Секунда по-късно скочих върху спасителния клон и се запромъквах през листата и мъха, докато Тъкачката крещеше под мен:
— КЪДЕ СИ?
Но аз вече тичах през дървото към съседното. Скачах от клон на клон и продирах голите си ръце до кръв. Къде беше Рисанд?
Бягах ли, бягах, а писъците й ме следваха, макар че с всяка моя крачка ставаха все по-далечни и по-далечни.
Къде си, къде си, къде си…
Легнал удобно върху един клон на дървото пред мен, провесил небрежно ръка във въздуха, Рисанд провлачи лениво:
— Защо се бавиш толкова, по дяволите?
Спрях внезапно, задъхана до болка. Имах чувството, че дробовете ми кървят.
— Ти — изсъсках.
Той обаче сложи показалец до устните си и се ответря до мен. Преметна една ръка през кръста ми, с другата обгърна тила ми и в следващия миг вече не се намирахме сред клоните на дървото…
А във Веларис. Над Дома на Ветровете.
Падахме свободно, но нямах дъх в дробовете си, за да изкрещя. Тогава крилете му се разгърнаха широко и ни понесоха гладко по въздуха… право през отворения прозорец на стая, която явно използваха за военно планиране. Видях Касиан — спореше оживено с Амрен.