— О, несъмнено. — Той се облегна на касата на вратата към банята. — Но иначе няма да е забавно. Приеми нашето обучение за официална част от работата си с мен. — Той повдигна брадичка. — Хайде, опитай да преодолееш щитовете ми.
Знаех за кои говори.
— Уморена съм. Водата ще изстине.
— Обещавам, че и след няколко секунди ще си е все така топла. Пък и ако овладееш уменията си, ще можеш сама да се погрижиш за това.
Свъсих вежди. Въпреки това направих крачка към него, и още една, принуждавайки го да отстъпи назад към спалнята. Макар и вече да ги нямаше, усещах маста и космите по себе си, напомняха ми какво ми беше причинил…
Задържах погледа си върху проблясващите му виолетови очи.
— Усещаш я, нали? — попита той сред ведрото чуруликане на птиците в градината. — Силата си. Как дебне под кожата ти, мърка в ухото ти.
— Е, и?
Той сви рамене.
— Учудвам се, че Ианта не те е разпорила на олтара си, за да види как изглежда.
— Мога ли да попитам защо я ненавиждаш толкова?
— Според мен сегашните Върховни жрици са изопачено подобие на някогашните, на онова, което се кълняха да бъдат. Ианта е най-тежкият случай.
Стомахът ми се сви.
— Защо мислиш така?
— Преодолей щитовете ми и ще ти покажа.
Ето защо беше подхванал темата изведнъж. Поредната уловка.
Без да откъсвам очи от неговите, паднах в клопката му. Представих си връзката помежду ни — преплетени нишки светлина… В далечния им край се виждаше щитът му. Черен, масивен и непробиваем. Нямах представа как се бях промъкнала през него онзи път.
— Изпитанията ми стигат за днес.
Рис скъси разстоянието помежду ни.
— Върховните жрици са се намърдали в няколко от дворовете — най-вече в тези на Зората, Деня и Зимата. Така добре са се насадили, че шпионите им са плъзнали навсякъде, а последователите им ги слушат с почти фанатична всеотдайност. Въпреки това през петдесетгодишното робство всичките се покриха. По всяка вероятност Ианта цели да се загнезди в Двора на Пролетта.
— Искаш да ми кажеш, че всичките до една са вещици с черни сърца?
— Не. Само някои. Други са добронамерени, самоотвержени и мъдри. Но някои са просто лицемерни… Именно те ми се струват най-опасни.
— А Ианта?
Тайно знание озари очите му.
Но наистина нямаше намерение да го споделя с мен. Предпочиташе да го развява пред носа ми като парче месо…
Скочих в атака. Със сляпа ярост запратих силата си по нишката между двама ни.
И изпъшках, когато се блъсна в щита му. Вибрациите се разпространиха в мен, сякаш му бях налетяла с цялото си тяло.
Рис се засмя и пред очите ми лумна огън.
— Достоен опит… необмислен, но достоен.
Кипях от яд, макар и да не ми достигаше въздух.
— Но заради усилието… — каза той и хвана ръката ми.
Връзката помежду ни се обтегна, нещото под кожата ми запулсира и…
Отвъд преградата му от черен диамант цареше гъста тъмнина, наситена с неговата същност. Погледът ми не можеше да обхване щита му, граден половин хилядолетие на опасности и омраза. Докоснах черния вал с безплътна ръка.
Щитът сякаш измърка като пантера… и поддаде.
Съзнанието му се отгърна пред мен. Поне преддверието му. Пространството, в което ме допускаше, за да видя…
Стая, изсечена от обсидиан; грамадно легло с абаносови чаршафи, достатъчно голямо да побере криле.
А върху него чисто гола лежеше Ианта.
Почти залитнах, осъзнавайки, че наблюдавам спомена му и Ианта е в неговото легло, в неговия двор под планината. Зърната на пищните и гърди… настръхнали от хладината…
Опитах да изляза, но съзнанието ми се заби в щита му — в другата му страна. Беше ме хванал в капан.
— Има и още — обяви гласът на Рис отдалече.
— Знаеш ли от колко време те чакам? — оплака се Ианта.
Усетих твърдо резбовано дърво до гърба си — гърба на Рисанд. Вратата на стаята.
— Излизай.
Ианта се нацупи драматично, сгъна единия си крак в коляното и разтвори бедрата си широко.
— Виждам как ме гледаш, Велики господарю.
— Виждаш каквото ти се иска — отвърна той — ние — и отвори вратата. — Излизай.
Тя кривна свенливо устни.
— Дочух, че си падаш по игричките. — Фината й ръка се плъзна надолу по корема й, под пъпа. — Какво ще кажеш да си поиграем?
Леден гняв пропълзя през тялото ми — през неговото тяло, — докато обмисляше дали да не оплиска стените с кръвта й и какви неудобства би причинило това. Преследвала го беше неумолимо — и него, и останалите мъже в двора му. Миналата нощ Азриел си беше тръгнал заради нея. А търпението на Мор всеки момент щеше да се изчерпа.