Едва петдесет години по-късно беше дошла Амаранта. И беше причинила на Рис тъкмо онова, заради което бе искал да убие Ианта. И той го беше позволил. За да опази народа си. За да опази Азриел и Касиан от кошмарите, които щяха да го преследват вечно — достатъчно бяха страдали като деца…
Вдигнах глава, за да му задам още въпроси. Но Рис беше изчезнал.
Затова съблякох дрехите си, борейки се с каишите и закопчалките, които беше сложил около бедрата ми… кога? Преди час-два?
Имах чувството, че оттогава бе минала цяла вечност. А сега можех да се нарека официален издирвач на Книгата на Диханията.
Е, по-добре, отколкото натруфена съпруга, раждаща малки Велики господари. Точно в това бе искала да ме превърне Ианта — в удобна брънка, служеща за постигането на собствените й цели.
Водата наистина беше останала топла. Потопих се в нея и започнах да обмислям и премислям видяното — как ръката й се протяга към слабините му със собственически, арогантен жест…
Накрая успях да потисна спомена, но дотогава водата вече беше изстинала.
22.
На следващата сутрин още нямаше вести от Двора на Лятото, затова Рисанд осъществи решението си да ни заведе в земите на простосмъртните.
— Как изобщо се обличат хората? — чудеше се Мор, изпъната в долния край на леглото ми.
Като се имаше предвид, че беше пила и танцувала до незнайно колко часа, изглеждаше несправедливо бодра. Касиан и Азриел, от друга страна, се гърчеха и мрънкаха по време на закуска и имаха вид на прегазени от каруца. Многократно. Една малка част от мен се питаше какво ли ще е да изляза с тях някоя вечер — да видя какво предлага нощен Веларис.
Продължих да преравям дрехите в гардероба си.
— С много катове — отвърнах. — Обичат… да покриват всеки сантиметър кожа. Дълбоките деколтета са приемливи за официални събития, макар и малко дръзки, но… всичко останало се крие под поли и фусти, и други глупости.
— Май в наше време на човешките жени не им се налага да бягат, нито да се бият. Доколкото си спомням, преди пет века не беше така.
Спрях се на тоалет в тюркоазено в съчетание със златисто — пищен, ярък, царствен цвят.
— Въпреки че и тогава я е имало стената, заплахата от елфически същества си е оставала, затова са им трябвали практични дрехи, с които да им бягат, да се бият с тях. Чудно какво ли се е променило.
Извадих блузата и панталоните, за да и ги покажа.
Мор просто кимна — без коментар, какъвто несъмнено щях да получа от Ианта, без разкрасяваща намеса.
Отблъснах мисълта и спомена за онова, което бе опитала да стори на Рис, и продължих:
— В наши дни повечето жени се омъжват, раждат деца и започват да планират техния брак. Някои от бедните работят на полето, а тук-там се срещат и жени наемни войници, но… колкото по-заможни са, толкова по-ограничена е ролята им в обществото, свободата им. А човек би си помислил, че парите ти дават възможността да правиш каквото си поискаш.
— С някои от Върховните елфи е същото — каза Мор, теглейки една нишка от бродираното ми одеяло.
Пъхнах се зад паравана, за да съблека халата, който бях нахлузила преди няколко минути, когато беше дошла да ми прави компания, докато се приготвях за пътуването.
— В Двора на Кошмарите — продължи тя с притихнал, леко охладнял глас — жените… си имат цена. Семействата ни пазят бдително девствеността ни, после я продават на търг на мъжа, който ще е най-полезен за тях.
Продължих да се обличам, колкото да правя нещо, докато в костите и кръвта ми започваше да се просмуква ужасно подозрение.
— Аз се родих по-силна от всеки друг в семейството ми. Дори от мъжете. И нямаше как да го крия, защото всички го надушваха… по същия начин, както надушваме наследника на някой Велик господар, преди да е поел властта. Силата има своя отпечатък, своето… ехо. Когато бях дванайсетгодишна, преди да прокървя, се молех никой да не ме вземе за своя съпруга, да ми се размине окаяната съдба на братовчедките ми: лишен от любов, понякога дори насилнически брак.
Нахлузих блузата през глава и закопчах кадифените маншети на китките си, а после нагласих прозирните тюркоазени ръкави.
— Прокървих няколко дни, след като навърших седемнайсет. А с първата кръв на зрелостта силата ми се събуди с пълна мощ и дори проклетата планина се разтресе около нас. Но вместо да се ужасят от мен, всички знатни семейства в Изсечения град започнаха да гледат на мен като на първокласна кобила за разплод. Надушиха силата ми и пожелаха да я смесят със собствената си кръв, отново и отново.