– Сигурно са я убили – изсъска Неста. – Затова не се е върнала.
Или още по-лошо, помислих си аз, ако в отвличането на човек в Притиан е бил замесен Върховен елф. Никога не съм срещала безмилостните Върховни елфи, които бегло приличат на хората и управляват Притиан, или пък нисшите елфи, които живеят там, с люспите и крилете, с източените им крайници и могат да те завлекат дълбоко, дълбоко под земята. Не знаех кое е по-лошо.
Лицето на момичето се изопна.
– Нашите великодушни господари никога не биха ни наранили така. Притиан е земя на охолството и мира. Ако ви удостоят с вниманието си, ще сте щастливи да живеете сред тях.
Неста завъртя очи с досада. Илейн местеше поглед от нас към пазара и към селяните, които се бяха насъбрали да гледат зрелището. Време беше да тръгваме.
Неста отново отвори уста, но аз пристъпих между нея и момичето и огледах от горе до долу бледосините му одеяния, сребърните бижута, безупречно чистата му кожа. Нямаше никакъв белег или петно.
– Водиш тежка битка – казах ù.
– Каузата си струва – отвърна момичето със сияеща усмивка.
Бутнах леко Неста, за да я накарам да тръгне, и пак се обърнах към натрапницата:
– Не, не си струва.
Усещах как последователите продължават да ни гледат, докато вървяхме към пазарния площад, но не се обърнах. Скоро ще си тръгнат, ще поемат към друго село или град. Ще трябва да се върнем по обиколния път, за да не ги засечем отново. Когато се отдалечихме достатъчно, погледнах през рамо към сестрите ми. Лицето на Илейн все още потрепваше от неудоволствие, очите на Неста блестяха гневно, а устните ù бяха стиснати. Зачудих се дали е способна да се върне при момичето и да продължи спора.
Не ме засягаше, не точно сега.
– Ще се срещнем тук след час – казах им и преди да успеят да се вкопчат в мен, изчезнах в тълпата, изпълнила пазарния площад.
Отне ми десет минути да обмисля трите възможности, които имах. Обичайните купувачи на стоката ми бяха тук – старият обущар и шивачът с острия поглед, които идваха в селото от един близък град. Третият вариант беше жената планина, седнала на ръба на счупения селски фонтан, без каруца или сергия, но с вид на господарка. Белезите по лицето ù и оръжията говореха красноречиво. Жената беше наемник.
Усещах очите на обущаря и на шивача върху себе си, долавях престорената им липса на интерес, докато оглеждаха торбата ми. Хубаво, значи ще е един от онези дни.
Приближих се до жената наемник, чиято гъста, тъмна коса стигаше до брадичката ù. Загорялото ù лице изглеждаше като издялано от гранит, а черните ù очи се присвиха леко, щом ме зърна. Много интересни черни очи – не просто черни, а... в много нюанси на черното, с оттенъци кафяво, които проблясваха сред сенките. Отхвърлих тази безполезна част на съзнанието ми, инстинктите, които ме караха да мисля в цветове, светлини и форми, и изпънах рамене, докато тя ме оглеждаше и решаваше дали съм потенциална заплаха, или работодател. Оръжията ù – страховити, блестящи, ме накараха да преглътна мъчително. И да спра на безопасно разстояние.
– Не приемам заплащане в стока – заяви тя, с акцент, който никога досега не съм чувала. – Приемам само пари.
Неколцина минаващи наблизо селяни се правеха, че не се интересуват от разговора ни, особено когато казах:
– Значи тук няма да ти излезе късметът.
Жената изглеждаше огромна, дори и седнала.
– Какво искаш от мен, момиче?
Самата тя изглеждаше двайсет и пет – трийсетгодишна, но предполагам, че в очите ù изглеждах момиче с всичките си катове дрехи, изпосталяла от глад.
– Имам една вълча и една сърнешка кожа за продан. Помислих си, че може да те заинтересуват.
– Открадна ли ги?
– Не – казах, без да отделям очи от нейните. – Сама убих животните. Кълна се.
Тя отново ме огледа с тъмните си очи.
– Как.
Не прозвуча като въпрос, а като заповед. Звучеше като човек, общувал с хора, които не признават клетвата за свято нещо, нито пък думите за обвързващи. Човек, наказвал такива хора.
Затова ù разказах как съм убила сърната и вълка и когато свърших, тя протегна ръка към торбата ми.
– Дай да видя.
Извадих двете старателно сгънати кожи.
– Не си ме излъгала за размерите на оня вълк – измърмори тя. – Но не изглежда да е бил елф.
Тя огледа кожите с окото на познавач и прокара ръце и по двете им страни. После назова цената.
Аз премигнах веднъж... и устоях на порива да мигна още веднъж. Цената беше висока. Много висока.