28.
Събирането на багажа и сбогуванията не отнеха много време. Бях малко изненадана, когато Алис ме издокара в тоалет, съвсем различен от обичайните дрехи, които носех – с много волани и дантели, стягащ и неудобен. Някаква мода сред човешките богаташи, предположих. Роклята беше от няколко пласта розова коприна, с декорации от бяла и бледосиня дантела. Върху нея Алис ми облече къс, лек жакет от бял лен, с бордюр в цвят чаена роза. На главата ми закрепи смешна малка шапчица в екрю, очевидно с единствена цел украса. Почти очаквах да ми пъхне в ръцете слънчобран.
Казах ù го, а тя цъкна с език.
– Не е ли редно да се сбогуваме сълзливо?
Аз подръпнах дантелените ръкавици – безполезни и неудобни.
– Не обичам сбогуванията. Ако мога, просто ще си тръгна, без да продумам.
Алис ме изгледа продължително.
– И аз не ги обичам.
Тръгнах към вратата, но не успях да се сдържа и добавих:
– Надявам се скоро да се събереш с племенниците си.
– Радвай се на свободата си – каза тя.
Долу Люсиен изсумтя, щом ме зърна.
– Тези дрехи са достатъчни да ме убедят никога да не посещавам царството на смъртните.
– Съмнявам се, че царството на смъртните ще има и най-малка представа какво да те прави – казах аз.
Усмивката на Люсиен не беше съвсем чистосърдечна, а раменете му бяха изопнати. Той хвърли напрегнат поглед зад мен, към Тамлин, който чакаше пред позлатена каляска. Когато погледите ни отново се срещнаха, металното му око се присви.
– Мислех, че си по-умна.
– Сбогом и на теб – сопнах му се аз. Голям приятел, няма що. Не беше мой избор, нито вина, че решиха да ме държат настрана от проблемите си. Независимо че с нищо не можех да им помогна срещу онази болест или срещу създанията, които ги тормозеха, или срещу онази Амаранта, която и да беше тя.
Люсиен поклати глава, белегът му ясно изпъкваше на лицето на ярката слънчева светлина. Тръгна към Тамлин въпреки предупредителното ръмжене на Великия господар.
– Няма ли да ù дадеш поне още няколко дни? Само няколко, преди да я изпратиш обратно в онази човешка помийна яма? – настоя Люсиен.
– Не подлежи на обсъждане – изръмжа Тамлин и посочи къщата. – Ще се видим на обяд.
Люсиен го изгледа гневно за момент, изплю се на земята и побеснял тръгна нагоре по стълбите към къщата. Тамлин не каза нищо.
Можех да се замисля над думите на Люсиен, можех да извикам след него, но... сърцето ми се сви, когато видях Тамлин, застанал пред позлатената каляска, а ръцете ми се изпотиха в ръкавиците.
– Не забравяй какво ти казах – рече той. Аз кимнах, но бях твърде заета да изучавам лицето му, да запомня всяка малка подробност по него, за да му отговоря. Наистина ли каза това, което ми се стори, че чух снощи? Че ме обича? Пристъпих от крак на крак. Белите обувки, в които Алис бе натикала нещастните ми крака, ми причиняваха болка.
– Царството на смъртните е безопасно за теб и семейството ти.
Аз кимнах и се запитах дали ще се опита да ме убеди да напуснем родното ни място, да тръгнем на юг, но сигурно е разбрал, че ще откажа да се отдалеча толкова много от стената, от него. Че връщането ми при семейството ми е единственото, което ще направя.
– Картините ми... твои са – казах аз. Не знаех как по-ясно да изразя чувствата си, да му покажа какво ми причинява решението му да ме изпрати толкова надалеч и колко ме ужасява каляската зад гърба ми.
Той повдигна брадичката ми с пръст.
– Ще се видим отново.
Целуна ме, но се отдръпна твърде скоро. Аз преглътнах мъчително и се опитах да не обръщам внимание на паренето в очите. Обичам те, Фейра.
Извърнах се, преди сълзите да замъглят зрението ми, но той мигновено се озова до мен, за да ми помогне да се кача в пищната каляска. Не свали очи от мен, докато се настанявах на седалката. Лицето му бе маска на спокойствието.
– Готова ли си?
Не, не, не съм готова, не и след изминалата нощ, не и след всички тези месеци. Но кимнах. Ако Рисанд се върне, ако онази Амаранта наистина представлява такава заплаха, щях да бъда просто поредното тяло, което Тамлин да защитава... Трябва да си тръгна.
Той затвори вратичката на каретата – моя затвор, с щракване, което отекна в съзнанието ми. После се наведе през отворения прозорец да ме погали по бузата. Можех да се закълна, че чух как се разби сърцето ми. Кочияшът плесна с камшика.
Пръстите на Тамлин докоснаха устните ми. Каляската подскочи, когато шестте бели коня тръгнаха напред. Прехапах си долната устна, преди да е затреперила.
Тамлин ми се усмихна за последен път.