– Обичам те – каза той и отстъпи назад.
Трябваше да му го кажа... трябваше да изрека тези думи, но те заседнаха в гърлото ми, защото... Заради онова, пред което той трябва да се изправи, защото може и да не ме намери отново въпреки обещанието си, защото... защото в края на краищата той е безсмъртен, а аз ще остарея и ще умра. Може би сега наистина вярва, че ме обича, и може би и за него изминалата нощ е толкова важна, колкото за мен, но... Няма да се превърна в бреме за него. Няма да се превърна в поредната тежест, превиваща раменете му.
Затова не казах нищо, докато каляската се отдалечаваше. И не погледнах назад, когато излязохме през портите и поехме към гората отвъд имението.
* * *
Почти веднага, щом каретата навлезе в гората, ароматът на магия нахлу в ноздрите ми и аз потънах в дълбок сън. Когато се събудих сепната, се ядосах страшно, питах се защо въобще е необходимо, но после чух кънтящия тропот на копита по каменни плочи. Потърках очи и надникнах през прозореца. Видях виеща се алея, покрай която се нижеха вечнозелени храсти, подрязани в конусовидна форма и ириси. Никога не съм идвала тук.
Оглеждах се напрегнато да забележа възможно най-много подробности, когато каретата спря пред малък дворец от бял мрамор с изумруденозелен покрив, почти толкова голям, колкото дома на Тамлин.
Лицата на прислужниците, които вървяха към каретата, ми бяха непознати, но аз запазих безизразното си лице, докато слизах от каретата, подпряна на ръката на един лакей.
Човек. Беше човек, със закръглени уши, зачервено лице и човешки дрехи.
Другите прислужници също бяха хора – всичките до един неспокойни, съвсем различни от безкрайно овладените маниери, присъщи на Върховните феи. Недодялани, лишени от всякаква грация създания от земя и кръв.
Прислужниците ме оглеждаха любопитно, но стояха на разстояние. Толкова високопоставена ли изглеждах? Изправих гръб, щом зърнах вихрушката от цветове и движения, която изскочи от двореца.
Познах сестрите си преди те да ме видят. Вървяха към каретата, приглаждайки елегантните си рокли. Видях как се вдигнаха веждите им при вида на позлатената карета.
Онова тежко усещане в гърдите ми се засили. Тамлин каза, че се е погрижил за семейството ми, но това...
Неста заговори първа, след като направи нисък реверанс. Илейн веднага я последва.
– Добре дошла в дома ни – каза Неста с равен глас, забила очи в земята. – Госпожо...
Аз се изсмях.
– Неста – казах и тя се вцепени. Пак се засмях. – Неста, собствената си сестра ли не можеш да познаеш?
Илейн си пое рязко дъх.
– Фейра? – посегна към мен, но изведнъж спря. – Ами леля Рипли? Да не би... да е починала?
Спомних си, че това е историята, с която ги омая – че съм заминала да се грижа за далечна, богата роднина. Неста огледа дрехите ми, каретата, а перлите, вплетени в златисто-кестенявата ù коса меко проблясваха на слънцето.
– Оставила ти е богатството си – каза все така равно. Не беше въпрос.
– Фейра, трябваше да ни кажеш! – възкликна Илейн и пак зяпна. – О, какъв ужас, била си съвсем сама, когато е умряла, милата ми тя. Татко ще бъде съсипан, щом разбере, че не е могъл да се сбогува с нея.
Какви... какви прости неща. Умрели роднини, завещани богатства и сбогуване с мъртвите. И все пак... и все пак една тежест, която не подозирах, че нося, сега падна от плещите ми, когато осъзнах, че това са единствените неща, за които им се налага да се тревожат. Това бяха нещата, които имаха значение за тях сега.
– Защо си толкова мълчалива? – попита Неста, без да се доближава до мен. Бях забравила колко са хитри очите ù, колко са студени. Тя беше създадена от нещо различно, от материал по-як, по-силен от костите и кръвта. Беше толкова различна от човеците наоколо, колкото бях станала и аз.
– Аз... радвам се да видя, че животът ви се е променил за добро – успях да кажа. – Как стана?
Кочияшът, който бе омагьосан да прилича на човек, да изглежда като околните, без маска, започна да разтоварва сандъци. Не знаех, че Тамлин е сложил друг багаж освен личните ми вещи.
Илейн грейна.
– Не получи ли писмата ни?
Тя не помнеше, а може би никога не е знаела, че дори и да ги получа, няма да успея да ги прочета. Когато поклатих глава, тя се оплака колко безполезни са пощите напоследък и после каза:
– Няма да повярваш! Почти седмица след като ти замина при леля Рипли, на прага ни се появи непознат, който поиска татко да инвестира парите му! Татко се колебаеше, защото предложението беше наистина добро, но непознатият настоя, така че татко се съгласи. Даде ни сандък злато само заради съгласието му! След месец татко успя да удвои парите на непознатия и после парите просто потекоха. И знаеш ли какво още? Всички онези кораби, които загубихме по пътя за Бхарат, бяха намерени! С богатствата на татко!