Хвърлих ù кос поглед. Сестра ми сияеше, беше щастлива и по-хубава отвсякога, дори и в простата си муселинена рокля. Бузите ù се бяха зачервили под широкополата шапка.
– Мисля... мисля, че искам да видя континента – казах аз.
Осъзнах, че не лъжа. Почти нищо не съм видяла от света досега, дори не съм и помисляла за пътувания. Не бях в състояние да мечтая за тях.
– Учудваш ме, че искаш да заминеш тъкмо през пролетта – казах аз. – Това не се ли пада в средата на сезона?
Светският сезон бе приключил преди няколко седмици, очевидно изпълнен с балове, официални обеди и клюки, клюки, клюки. Илейн ми разказа всичко по време на вечерята предишния ден, без да забележи, че преглъщането на всяка хапка ми струва неописуемо усилие. Всичко беше същото – месо, хляб, зеленчуци и все пак... всичко това се превръщаше в пепел в устата ми, когато го сравнявах с ястията, които ядях в Притиан.
– Учудвам се и че пред къщата няма опашка от кандидати, домогващи се за ръката ти.
Илейн се изчерви и заби малката си лопатка в земята, за да извади един плевел.
– Ами... винаги ще има и други сезони. Неста няма да ти каже, но този сезон беше малко... странен.
– В какъв смисъл?
Тя сви тънките си рамене.
– Хората се държаха като че сме били болни осем години или сме живели в далечна страна, а не през няколко села. Сякаш сме си измислили всичко, което ни се случи през тези години. Никой не каза и дума за това.
– А ти мислеше ли, че ще кажат нещо?
Ако бяхме наистина толкова богати, колкото подсказваше тази къща, то със сигурност имаше предостатъчно семейства, склонни да забравят за петното на бедността върху репутацията ни.
– Не... Но ме накара... Прииска ми се тези години да се върнат въпреки глада и студа. Понякога къщата ми се струва толкова голяма, татко е вечно зает, а Неста... – тя хвърли поглед през рамо към мястото, където стоеше най-голямата ми сестра, под една стара, крива черница, загледана към земите ни. Почти не ми проговори предишната вечер, а днес на закуска изобщо не продума. Изненадах се, когато излезе с нас, нищо че застана на разстояние.
– Неста не изкара целия сезон. Не ми каза защо. Започна да отказва всяка покана. Почти с никого не разговаря и аз се чувствам зле, когато ми идват приятелки на гости, защото тя ги кара да се чувстват неудобно като се втренчи в тях по онзи, неин си начин... – Илейн въздъхна. – Може би ти ще поговориш с нея.
Канех се да кажа на Илейн, че с Неста не сме водили нормален разговор от години, но тогава Илейн додаде:
– Тя замина да те види, знаеш ли?
Аз премигнах и ме облъхна хлад.
– Какво?
– Е, нямаше я само седмица, а после каза, че колата се е счупила насред пътя и било по-лесно да се върне. Но ти нямаше как да разбереш, щом не си получила писмата ни.
Погледнах към Неста, застанала толкова неподвижно под клоните на дървото, с поли, развети от летния бриз. Нима е тръгнала да ме види и е била върната обратно от омаята, която Тамлин е хвърлил върху нея?
Обърнах глава и видях, че Илейн се е втренчила в мен.
– Какво?
Илейн разтърси глава и пак се залови да плеви.
– Просто изглеждаш толкова... Различно. И звучиш различно.
Наистина, сама не повярвах на очите си, когато зърнах отражението си в едно огледало предишната вечер. Лицето ми си беше същото, но около него витаеше някакво... сияние, нещо като блещукаща светлина, която едва се забелязваше. Знаех без сянка от съмнение, че това е резултат от месеците, прекарани в Притиан, че цялата магия там по някакъв начин ми се е отразила. С ужас очаквах деня, в който ще изчезне без следа.
– Да не би нещо да се е случило, докато беше при леля Рипли? – попита Илейн. – Да не би... да си срещнала някого?
Свих рамене и отскубнах един плевел.
– Просто се хранех добре и си почивах.
* * *
Минаха дни. Сянката в мен не се оттегли и дори мисълта за рисуване ме отвращаваше. Вместо това прекарвах повечето си време с Илейн в градинката ù. Стигаше ми да я слушам как говори за всяка пъпка и цвят, за плановете си да направи още една градина край парника, може би зеленчукова, ако успее да научи достатъчно за отглеждането на зеленчуци през следващите няколко месеца. Тук, в градината, тя оживяваше, а радостта ù беше заразителна. Нямаше прислужник или градинар, който да не пази специална усмивка за нея и дори сприхавата готвачка все си намираше поводи да ù донесе чиния с бисквити и сладки по всяко време на деня. Бях удивена – годините немотия не бяха лишили Илейн от светлината в душата ù. Може да са я крили, но тя си оставаше щедра, обичлива и мила – жена, която с гордост наричах сестра и която се радвах да познавам.