Баща ми преброи златото и скъпоценните камъни. Оказа се, че съм невероятно богата. Инвестирах малка част в бизнеса на баща си и когато видях оставащите съкровища, го накарах да ми напълни няколко торби с пари и потеглих на път.
Имението бе само на пет километра от колибата ни и пътят ми беше познат. Не се ядосах, когато полите на роклята ми се изцапаха от калта. Беше тихо, по пътя рядко минаваха каруци или коли. Харесваше ми да слушам как духа вятърът в гората и как въздиша високата трева. Макар мястото да не се доближаваше до красотата на Притиан, ако се върна достатъчно дълбоко в спомените си, мога да си представя как с Тамлин се разхождаме из неговите гори.
Нямаше причина да се надявам, че ще го видя скоро, но всяка вечер си лягах, молейки се на сутринта да се намеря в имението му или да получа послание, с което ме вика при себе си. Единственото по-лошо нещо от разочарованието ми, че нищо подобно няма да се случи, беше засилващото се усещане, страх, че той е в опасност, че Амаранта, която и да е тя, ще го нарани.
Обичам те. Почти чувах тези думи, чувах как ги изрича, виждах слънчевите лъчи, проблясващи в златистите му коси, изумрудените му очи. Усещах тялото му, притиснато в моето, пръстите му по кожата си.
Стигнах до един завой на пътя, по който спокойно можех да се оправя и през нощта, и я видях.
Толкова беше малка старата ни колиба. Старата градина на Илейн се бе превърнала в плетеница от плевели и цветя, а предпазните знаци, издълбани около вратата, все още си бяха на мястото. Предната врата, която последно видях разбита, почти откъсната от пантите, беше сменена, но стъклото на един от кръглите прозорци се беше пукнало. Вътре беше тъмно, а по земята наоколо нямаше следи от хора или животни.
Проследих вече невидимата пътека през тревата, по която тръгвах всяка сутрин, за да продължа по пътя и после да поема през ширналите се поля към гората. Гората, моята гора.
Някога ми се струваше толкова страшна – изпълнена със смъртоносни опасности, гладна, жестока. А сега изглеждаше... обикновена. Проста.
Погледнах пак към потъналата в мрак тъжна къща, към мястото, което се превърна в мой затвор. Илейн каза, че ù липсва, и сега се зачудих какво вижда, когато погледне колибата. Сигурно вижда убежище вместо затвор, убежище от един свят, в който има толкова малко добро, но тя въпреки всичко се опитва да намери и него, нищо, че на мен това ми изглежда глупаво и безсмислено.
Сигурно е гледала колибата с надежда. Аз я гледах единствено с омраза. И знаех коя от нас двете ни е по-силна.
30.
Имах да свърша още нещо, преди да се върна в имението на баща ми. Селяните, които едно време ми се подиграваха или се правеха, че не ме забелязват, сега ме гледаха зяпнали, а неколцина дойдоха да ме заговорят, да се поинтересуват за леля ми, за богатството ми и така нататък. Аз любезно, но твърдо отказах да разговарям с тях, да им давам каквато и да е храна за клюки. Но пътят до бедната част на селото бе толкова дълъг, че докато стигна до първата олющена врата, се почувствах съвсем изморена.
Бедняците на селото не задаваха въпроси, когато им подавах торбичките със злато и сребро. Опитаха се да откажат, някои дори не ме разпознаваха, но аз им оставих парите, така или иначе. Нищо повече не можех да направя.
Докато вървях обратно към бащиното имение, подминах Томас Мандрей и приятелчетата му, настанили се край фонтана на площада. Говореха си за някаква къща, изгоряла до основи предишната седмица с всичките ù обитатели, и дали има какво да се открадне от руините. Той ми отправи доста дълъг поглед, зашари с очи по тялото ми без стеснение, с полуусмивка, която съм виждала да отправя към селските момичета стотици пъти. Защо Неста е променила решението си? Изгледах го неприветливо и си продължих по пътя.
Малко преди да изляза от очертанията на селото, дочух женски смях и зад ъгъла почти се сблъсках с Айзък Хейл в компанията на пълна, хубава млада жена, която сигурно беше съпругата му. Държаха се за ръце и се усмихваха, озарени от вътрешна светлина.
Усмивката му угасна, щом ме зърна.
Човек, той изглеждаше толкова човешки, с кокалестите си ръце и крака, простоватата хубост, но усмивката отпреди малко го превръщаше в нещо повече.
Жена му ни изгледа поред, може би малко нервно. Сякаш онова, което чувства към него, любовта, чиято светлина забелязах, е толкова ново и неочаквано усещане, че тя все още се тревожи да не би да изчезне. Айзък внимателно сведе глава за поздрав. Когато заминах, беше само момче, а човекът, който сега ме поздравяваше... онова, което е разцъфтяло между него и жена му, чувствата, които изпитваха един към друг, са го превърнали в мъж.