Нищо – в гърдите ми, в душата ми нямаше никакво чувство към него, освен смътно усещане за благодарност.
Още няколко стъпки и се разминахме. Усмихнах му се широко, и на него, и на двамата, кимнах с глава и от сърце им пожелах всичко най-добро.
* * *
Балът, който баща ми организира в моя чест, щеше да е след два дни и в къщата вече цареше суетня. Толкова пари се хвърляха за неща, които не сме и мечтали да притежаваме някога отново. Умолявах го да не прави бал, но Илейн се зае с планирането и с намирането на рокля за мен в последния момент и... все пак ставаше дума за една вечер. Една вечер, през която да изтърпя присъствието на хора, които ни обърнаха гръб и ни оставиха да гладуваме години наред.
Слънцето клонеше към залез, когато приключих с работата си за деня. Разкопавах един квадрат земя за новата градина на Илейн. Градинарите леко се ужасиха, че още една от дъщерите на семейството се е заела с градинарство, сякаш скоро ще започнем да вършим цялата им работа и да се отървем от тях. Уверих ги, че не ставам за градинар и че просто си запълвам деня.
Само че още не бях решила с какво ще си запълня седмицата или месеца, или какъвто и да е период след това. Ако наистина болестта отвъд стената отново се надига, ако онази Амаранта изпраща чудовища да се възползват от това... Трудно ми беше да забравя за сянката, обгърнала сърцето ми, сянката, която не изчезваше нито за миг. Откакто дойдох, не съм рисувала. Онова място в съзнанието ми, откъдето идваха всичко цветове, форми и светлини беше... замряло, притихнало, притъпено. Скоро, казах си. Скоро ще си купя бои и ще започна отново да рисувам.
Забих лопатата в земята и опрях крак в горния ръб. Градинарите се ужасиха от туниката и панталоните, които бях навлякла. Единият дори хукна да ми донесе една от шапките с огромна периферия, които носеше Илейн. Сложих си я, за да не ги разочаровам – кожата ми беше придобила тен, обсипана с лунички от месеците, прекарани в Двора на Пролетта.
Погледнах ръцете си, хванали дръжката на лопатата. Мазолести, изпъстрени с белези, с мръсотия под ноктите. Сигурно прислужниците щяха да изпаднат в още по-голяма паника, ако ме видеха опръскана с бои.
– Дори да се измиеш, няма как да ги скриеш – чух гласа на Неста иззад гърба си, откъм дървото, под което обичаше да седи. – За да се впишеш в обстановката, трябва да носиш ръкавици и никога да не ги сваляш.
Беше облечена в семпла муселинена рокля в бледолилаво, с небрежно прибрана коса, кичури от която се вееха зад нея като златистокафяви панделки. Красива, величествена, невъзмутима като Върховен елф.
– Може би не искам да се вписвам във вашите социални кръгове – казах аз и извърнах глава.
– Тогава защо си правиш труда да стоиш тук? – остър, студен въпрос.
Натиснах лопатата и тя потъна дълбоко. Ръцете и гърбът ми се напрегнаха, за да изхвърля товара от черна земя и трева.
– Това е домът ми, нали така?
– Не, не е – каза тя равно.
Отново забих лопатата в земята.
– Мисля, че твоят дом е много далеч оттук.
Спрях.
Бавно отпуснах лопатата на земята и се обърнах към сестра си.
– Къщата на леля Рипли...
– Няма никаква леля Рипли. – Неста бръкна в джоба си и подхвърли нещо върху разкопаната земя.
Беше парче дърво, изглеждаше отчупено от по-голям предмет. Върху гладката му повърхност имаше изрисуван мотив от лози и... камбанки. Камбанки в грешен нюанс на синьото.
Дъхът ми спря. През цялото това време, през всички тези месеци...
– Номерчето на твоя звяр не мина пред мен – каза тя ледено. – Изглежда, силната воля е достатъчна, за да предотврати навлизането на омаята. Така че ми се наложи да гледам как баща ни и Илейн минаха от рев и истерия към... нищо. Наложи се да слушам как говорят какъв късмет си извадила да те вземат в някаква измислена къща на измислена леля, как зимен вихър е счупил вратата. Помислих си, че са полудели, но всеки път, щом си го помислех, поглеждах към рисунката ти на масата и после към следите от нокти върху нея, и знаех, че не си въобразявам.
За първи път чувах омая да не подейства. Но съзнанието на Неста беше толкова независимо, изградила е толкова високи стени около него – от стомана, от желязо, от ясеново дърво, че дори магията на Велик господар не е успяла да ги преодолее.
– Илейн каза... каза, че си дошла да ме видиш. Поне си се опитала.
Неста изсумтя. Лицето ù беше мрачно, върху него бе изписан онзи отдавна кипящ под повърхността гняв, който не можеше да овладее.