– Той те отнесе в нощта с обяснението, че си нарушила нещо по Договора – каза тя. – И после всичко продължи, сякаш нищо не се е случило. Не беше честно. Изобщо не беше честно.
Ръцете ми увиснаха безсилно.
– Тръгнала си да ме търсиш – казах. – Тръгнала си след мен... към Притиан.
– Стигнах до стената. Не успях да намеря проход.
Вдигнах трепереща ръка към гърлото си.
– Пътувала си два дни дотам и два обратно – през зимата, през гората?
Тя сви рамене, загледана в парчето дърво, откъртено от масата.
– Наех онази наемничка от селото да ме заведе, седмица след като беше отвлечена. С парите от кожите. Тя беше единствената, която ми повярва.
– Направила си това... за мен?
Очите на Неста – моите очи, очите на майка ни, срещнаха моите.
– Не беше честно – повтори тя.
Тамлин сбърка, когато говорехме дали баща ми ще тръгне да ме търси – той нямаше нито куража, нито гнева да го направи. Ако изобщо реши да направи нещо, то ще е да наеме някого, за да тръгне след мен вместо него. Неста обаче е тръгнала с наемничката. Моята изпълнена с омраза, студена сестра, е дръзнала да тръгне към Притиан, за да ме спаси.
– Какво стана с Томас Мандрей? – попитах напрегнато.
– Дадох си сметка, че няма да тръгне с мен за Притиан, за да те спасим.
За нея, с това безмилостно, яростно сърце, това е било последната капка.
Погледнах сестра си, наистина я погледнах – жената, която не може да търпи подлизурковците, които я заобикаляха сега, която никога не е прекарала и ден в гората, но беше навлязла в територията на вълците... Която беше покрила загубата на майка ни, загубата на богатството с пелена от леден гняв и горчивина, защото този гняв я поддържаше жива, а проявите на жестокост освобождаваха напрежението. Но през цялото това време тя не е била безчувствена, напротив, чувствала е, обичала ме е по-силно, по-дълбоко и по-безусловно, отколкото си мислех.
– Томас, така или иначе, не те заслужаваше – казах меко.
Сестра ми не се усмихна, но в синьосивите ù очи проблесна светлина.
– Разкажи ми всичко – каза тя – заповед, не молба.
И аз ù разказах.
Когато свърших с разказа си, Неста ме гледа втренчено известно време, преди да ме помоли да я науча да рисува.
* * *
Обучението на Неста по рисуване се оказа, общо взето, точно толкова приятно, колкото и очаквах, но поне ни осигури оправдание да стоим далеч от по-оживените части на къщата, където нещата ставаха все по-хаотични с наближаването на бала. Да се намерят бои беше лесно, но да ù обясня как рисувам, да убедя Неста да изрази онова, което мисли, което чувства... Поне успя да повтори мазките ми с точна, твърда ръка.
Когато излязохме от тихата стая, която си бяхме присвоили, и двете опръскани с боя и изплескани с петна от въглен, приготовленията почти приключваха. Дългата алея бе украсена с цветни фенери, а вътре всяка повърхност, всеки парапет, всяка арка бяха покрити с венци и гирлянди от всевъзможни цветя. Красота. Илейн беше подбрала всяко едно цвете и бе наредила къде да бъдат разположени.
Двете с Неста се спуснахме по стълбите, но когато стигнахме междинната площадка, зърнахме баща ни и Илейн долу, хванати под ръка.
Лицето на Неста се изопна. Баща ми хвалеше Илейн, която грейна и подпря глава на рамото му. Радвах се за тях – за това, че сега живееха в охолство и спокойствие, за доволните им лица. Да, имаха си малките скърби, но и двамата изглеждаха толкова... спокойни.
Неста тръгна по коридора и аз я последвах.
– Има дни – каза тя и спря пред вратата на стаята си, която се намираше срещу моята, – когато искам да го попитам дали си спомня годините, през които почти ни остави да умрем от глад.
– Ти харчеше всеки грош, който печелех – напомних ù.
– Знаех, че винаги можеш да изкараш още. А ако не можеше, исках да видя дали той ще се опита да изкара пари. Вместо да седи и да резбова онези парчета дърво. Дали ще излезе да се бори за нас. Аз не можех да се погрижа за семейството, не и така, както го правеше ти. Мразех те заради това. Но него мразех повече. Все още го мразя.
– Той знае ли?
– Винаги е знаел, че го мразя, още преди да обеднеем. Той остави майка да умре – имаше цяла флотилия кораби, които можеха да обиколят света и да намерят лек, можеше да наеме хора да отидат в Притиан за помощ. Но той я остави да умре.
– Той я обичаше, скърбеше за нея.
Не знаех дали това е истината. Може би и двете бяхме прави.
– Той я остави да умре. Ти би отишла накрай света, за да спасиш Великия си господар.