– Притиан! – възкликнаха баща ми и Илейн. Неста вдигна ръка, за да ги накара да замълчат.
Продължих.
– Ако не искате да заминавате оттук, наемете стражи, наемете съгледвачи да наблюдават стената и гората. Селото също.
Изправих се.
– При първия знак за опасност, при първия слух, който чуете за стената, при първото странно нещо, се качете на някой кораб и тръгвайте. Заминете на юг, колкото по-далече, толкова по-добре. Някъде, където елфите никога няма да пожелаят да отидат.
Отстъпих от масата. Баща ми и Илейн започнаха да мигат срещу мен, сякаш прочистваха умовете си от мъгла, сякаш се будеха от тежък сън. Неста обаче тръгна след мен по коридора и нагоре по стълбите.
– Семейство Бедор – каза тя меко. – Трябвало е да бъдем ние. Но ти си им дала фалшиво име – на онези зли елфи, които заплашват твоя Велик господар.
Аз кимнах. Виждах как в момента измисля план.
– Ще има ли нашествие тук?
– Не знам. Не знам какво става. Казаха ми, че из земите им върлува болест, която отслабва или обърква силите им, болест, която е нарушила сигурността на границите им и може да е смъртоносна понякога. Те... казаха ми, че болестта е във възход, че... че се движи. Последното, което чух, бе, че не е достатъчно близо до стената, за да засегне нашите земи. Ако Дворът на Пролетта е на косъм да падне, това значи, че болестта приближава, а Тамлин... Тамлин е един от последните бастиони, които поддържаха контрол над останалите дворове, над жестоките Велики господари. Мисля, че в момента е в опасност.
Влязох в стаята си и започнах да си събличам роклята. Сестра ми помогна, после отвори гардероба, откъдето извади дебела туника, панталони и ботуши. Облякох се и започнах да си сплитам косата. Тя каза:
– Тук не ни трябваш, Фейра. Не поглеждай назад.
Дръпнах силно ботушите нагоре и отидох да взема ловджийските си ножове, с които тихомълком се сдобих, след като се върнах.
– Татко веднъж ти каза никога да не се връщаш – каза Неста – и аз ти казвам същото сега. Ще се погрижим за себе си.
Някога щях да приема подобни думи като обида, но сега разбирах – разбирах какъв дар ми предлага тя. Закачих ножовете си на колана и метнах колчана със стрели – нито една от ясеново дърво, на гръб, преди да се наведа да вдигна лъка си.
– Те могат да лъжат – казах ù с надеждата, че никога няма да се наложи да използва тази информация. – Елфите могат да лъжат, а желязото не ги притеснява изобщо. Но ясеновото дърво, изглежда, действа. Използвайте парите ми и купете цяла проклета гора от ясени. Илейн може да се грижи за нея.
Неста поклати глава и стисна китката си, на която все още носеше желязната гривна.
– Какво мислиш, че можеш да направиш, за да помогнеш? Той е Велик господар, ти си просто човек.
Това също не беше обида. Беше въпрос от хладен, пресметлив ум.
– Не ме интересува – признах аз, застанала до вратата, и я отворих със замах. – Но трябва да се опитам.
Неста остана в стаята ми. Нямаше да се сбогува – мразеше сбогуванията колкото мен.
Не знаех какво ми предстои, какви опасности ме дебнат. Но се обърнах към сестра си и казах:
– Има по-добър свят, Неста. Има по-добър свят, който чака да го откриеш. Ако някога успея да се върна, ако нещата се оправят, ако опасността отмине... ще те намеря.
Не можех да ù предложа нищо друго.
Неста обаче изпъна рамене.
– Не си прави труда. Не мисля, че елфите ще ми харесат особено.
Аз вдигнах вежда. Тя сви рамене и продължи.
– Опитай се да ни пратиш послание, когато всичко свърши. Ако изобщо свърши... Баща ни и Илейн могат да останат тук. Аз обаче мисля да видя какво може да предложи светът на една жена с достатъчно пари и добро име.
„Всичко“ – помислих си аз. Неста може да постигне всичко, да стане всичко, стига да намери мястото си в света. Помолих се да имам късмета някой ден да я видя отново.
* * *
Илейн, за моя изненада, беше приготвила кон и торба с храна и други необходими неща за мен, когато слязох по стълбите. Баща ми не се виждаше никъде. Илейн се хвърли на врата ми, прегърна ме силно и каза:
– Спомням си – всичко си спомням.
Аз също я прегърнах.
– Бъдете нащрек. Всички.
Тя кимна с насълзени очи.
– Щеше ми се да разгледам континента с теб, Фейра.
Аз се усмихнах на сестра си, запаметих прелестното ù лице и избърсах сълзите ù.
– Може би някой ден ще го направим – казах аз. Още едно обещание, което щях да спазя само ако имам голям късмет.
Илейн още плачеше, когато пришпорих коня си и се понесох в галоп по алеята. Не намерих сили да се сбогувам с баща ми за втори път.