Яздих целия ден и спрях едва когато стана твърде тъмно, за да виждам накъде се движа. На север – това е посоката, която ще следвам, докато не стигна до стената. Трябва да се върна, да видя какво се е случило, да кажа на Тамлин всичко, което досега криех в сърцето си, преди да е станало твърде късно.
Яздих през целия втори ден, спах на пресекулки и потеглих отново преди изгрев.
Напред, все напред, през лятната гора, пищна, гъста, шумна.
Изведнъж се спусна пълна тишина. Дръпнах юздите, за да забави конят ми ход, и огледах храстите и дърветата за какъвто и да е издайнически знак, за каквато и да е следа от стената. Нищо и тогава...
Конят ми се запъна и разклати глава, а аз едва се задържах на седлото. Животното отказа да продължи напред, а аз все така не виждах нищо. Но когато слязох, затаила дъх, и протегнах ръка напред, усетих, че там има нещо, което не мога да премина.
Точно там, насред гората, стоеше невидимата стена.
Само че елфите идваха и си отиваха през нея – през определени пролуки, така се говореше. Поведох коня успоредно на стената, като я почуквах от време на време, за да съм сигурна, че не съм се отклонила.
Минаха два дни, а нощта между тях бе по-кошмарна от всичко, което съм преживяла в Двора на Пролетта. Отне ми два дни да открия два големи, обраснали с мъх камъка, стоящи на известно разстояние един от друг, в които бе издялана едва видима завъртулка. Проход.
Този път, когато подканих коня да мине между камъните, той се подчини.
Миризмата на магия опари ноздрите ми, конят се опита отново да се запъне, но най-сетне минахме отвъд.
Познавах тези дървета.
Продължих да яздя в тишина, със зареден лък, насред спотайващи се заплахи, които бяха много по-сериозни от всичко, което би могло да ми се случи в човешката гора.
Тамлин сигурно ще се вбеси, може би ще ми нареди да обърна коня и да се върна вкъщи. Но аз ще му кажа, че ще му помогна, ще му кажа, че го обичам и ще се боря за него както мога, дори ако се наложи да го вържа, за да го накарам да ме изслуша.
Толкова се задълбочих в плановете си как да го убедя да не започне да реве от ярост, че не забелязах веднага колко тихо е наоколо – как няма чуруликащи птички, дори и когато приближих имението, и как живите плетове не са подкастряни скоро.
Докато стигна портите, устата ми пресъхна. Портите зееха, желязото бе огънато, сякаш нечия гигантска ръка ги е отворила насила.
Всяка стъпка на коня отекваше по чакъла прекалено силно, а когато стигнах до вратите на къщата, също отворени широко, сърцето ми слезе в петите. Едната врата висеше, откъсната от горната панта.
Слязох от коня, все така с готов за стрелба лък. Но нямаше нужда от това. Тук беше пусто, абсолютно пусто. Като в гробница.
– Там? – извиках аз. Хукнах по стълбите и нахлух в къщата. Подхлъзнах се на парче порцелан и изругах – останки от ваза. Бавно вдигнах глава и огледах фоайето.
Сякаш оттук бе минала цяла войска. Гоблените от стените висяха разкъсани, мраморния парапет на стълбището бе пукнат, а полилеите лежаха натрошени на пода, купчини натрошен кристал.
– Тамлин? – извиках отново, вече изпаднала в ужас. Нищо.
Прозорците бяха изпочупени.
– Люсиен?
Никакъв отговор.
– Там? – прошепнах. Гласът ми отекна из къщата, сякаш ехото ми се подиграваше.
Паднах на колене, съвсем сама насред останките на имението.
Той си беше отишъл.
32.
Останах така минута, само една минута, да постоя коленичила сред останките от фоайето.
После се изправих на крака, като внимавах да не докосвам парчетата стъкло, дърво или... кръв. Имаше петна кръв навсякъде, локвички от нея по пода и още петна по издраните стени.
Просто още една гора, казах си. Още следи за проследяване.
Бавно тръгнах напред, проучвайки информацията, която е оставена. Битката е била жестока – кръвта подсказваше, че по-голямата част от щетите са нанесени по време на битката, не след това. Следите от счупено стъкло и отпечатъците от стъпки идваха и от предната, и от задната врата, сякаш къщата е била обградена. Натрапниците са влезли насила през предната врата и после са счупили вратите към градината.
Няма тела, повтарях си непрекъснато. Нямаше нито един труп и почти никакви следи от наранявания, освен кръвта. Трябва да са живи. Тамлин трябва да е жив.
Защото ако е мъртъв...
Разтърках лицето си с ръце и си поех дъх накъсано. Нямаше да се оставя да стигна толкова далеч. Ръцете ми трепереха, когато спрях пред вратите на трапезарията, и двете едва крепящи се на полуоткъртените от стената панти.