Не можех да преценя дали щетите в тази стая са нанесени от самия Тамлин, след посещението на Рисанд в деня преди да замина, или от някого другиго. Огромната маса беше на парчета, прозорците строшени, завесите раздрани. Но нямаше кръв, тук нямаше никаква кръв. А от отпечатъците сред парчетата стъкло...
Огледах следата по пода. На места беше нарушена, но успях да различа два чифта следи – от големи крака, които са вървели заедно от мястото, на което е стояла масата. Сякаш Тамлин и Люсиен са седели тук, когато къщата е била нападната и са тръгнали с нападателите без бой.
Ако бях права... значи са живи. Проследих стъпките до вратата, като за миг клекнах, за да огледам парчетата стъкло, мръсотия и кръв. Тук са ги посрещнали много хора, съдейки по следите от стъпки. И всички са тръгнали към градината...
От коридора долетя скърцане – някой стъпваше по боклука, останал след сблъсъка. Аз извадих ловджийския нож и се дръпнах в трапезарията, където затърсих скривалище. Но тук всичко беше на парчета. Поради липса на варианти, се скрих зад отворената врата. Притиснах ръка към устата си, за да не се чуе дишането ми, и надникнах през пролуката между стената и вратата.
Някой докуцука до стаята и подуши въздуха. Виждах само гърба, покрит с просто наметало. Елфът бе среден на ръст... и единственото, което трябваше да направи, за да ме открие, е да затвори вратата. Бях в капан. Може би ако влезе навътре в трапезарията, ще успея да се измъкна незабелязано, но ще се наложи да напусна скривалището си. Може би елфът само ще огледа наоколо и после ще излезе.
Фигурата отново подуши въздуха и стомахът ми се стегна. Надушваше ме. Осмелих се да огледам фигурата по-подробно, в търсене на слабо място, на място, в което да забия ножа си, ако се стигне дотам.
Фигурата се обърна към мен.
Аз извиках, а тя изпищя, когато блъснах вратата и пристъпих напред.
– Алис!
Тя зяпна и сложи ръка на сърцето си. Обичайната ù кафява рокля беше разкъсана и мръсна, престилката я нямаше. Но не беше окървавена – изглежда, ù нямаше нищо, освен лекото накуцване с десния глезен. Тя се втурна към мен, а кожата ù, обикновено с цвят на кафява дървесна кора, бе придобила белотата на бреза.
– Не може да си тук – тя огледа ножа, лъка и колчана. – Каза ти се да стоиш далеч оттук.
– Той жив ли е?
– Да, но...
Коленете ми се огънаха от огромното облекчение, което ме заля.
– А Люсиен?
– И той е жив. Но ти няма да си, ако не се махнеш оттук веднага.
– Кажи ми какво е станало, разкажи ми всичко.
Непрекъснато поглеждах през прозореца, ослушвах се за звуци отвън. Цареше тишина.
Алис ме сграбчи за рамото и ме издърпа от трапезарията. Не продума, докато ме водеше по стихналите, пусти коридори, всичките пълни с останки от мебели и украси, но... без нито един труп. Или са отнесени, или... не се осмелих да мисля за другите варианти. Стигнахме кухнята.
Огромното помещение беше овъглено от пожар и не бе останало нищо, освен пепел и почернял камък. След като подуши въздуха и се заслуша за евентуална опасност, Алис ме пусна.
– Какво правиш тук?
– Трябваше да се върна. Мислех, че се е случило нещо лошо... не можех да остана там. Трябваше да дойда да помогна.
– Той ти каза да не се връщаш – сопна ми се Алис.
– Къде е той?
Алис покри лице с дългопръстите си, костеливи ръце. Пръстите ù се впиха в горния ръб на маската така, сякаш се опитваше да я откъсне от себе си. Но маската не помръдна. Алис свали приличните си на клонки ръце и въздъхна.
– Тя го отведе – каза тя и кръвта ми се смръзна. – Отведе го в своя двор В недрата на Планината.
– Кой? – попитах, но вече знаех отговора.
– Амаранта – прошепна Алис и се огледа, сякаш се уплаши, че споменаването на името ù може да я накара да се появи тук.
– Защо? И коя е тя, какво е? Моля те, моля те, кажи ми, просто ми кажи истината.
Алис потръпна.
– Истината ли искаш, момиче? Ами ето я: отведе го заради проклятието, защото седемте пъти по седем години свършиха, а той не успя да развали проклятието ù. Този път е събрала всички Велики господари, за да гледат как го пречупва...
– Какво е... к-к-какво проклятие? – заекнах аз. Проклятие, проклятие, което тя е наложила на Двора на Пролетта. Проклятие, което изобщо не съм забелязала.
– Амаранта е кралица на тези земи. Кралица на Притиан – промълви Алис едва чуто, а очите ù се разшириха от спомена за нещо ужасно.
– Но нали седемте Велики господари управляват Притиан равнопоставено? Няма кралици.