Може и да отивах на смърт, но нямаше да тръгна неподготвена.
Затегнах ремъка на колчана през гърдите си и прокарах пръсти по перата на стрелите, които надничаха над рамото ми. Разбира се, сред тях нямаше ясенови. Трябваше да се справя с онова, което намеря разпръснато из имението. Мога да взема още неща, но всяко допълнително оръжие ще ми тежи излишно, а и бездруго не знаех как да използвам повечето. Така че взех пълния колчан, два кинжала на кръста и лъка, преметнат през рамо. Беше по-добре от нищо, дори и ако трябва да се изправя срещу елфи, родени да убиват.
Алис ме поведе през прихналата гора и хълмовете, като от време на време спираше, за да се ослуша и да промени посоката, в която вървяхме. Не исках да знам какво чува или подушва, не и при тази дълбока тишина, обгърнала хълмовете. Остани с Великия господар, ми каза сюриелът. Останù с него, влюбù се в него и всичко ще се оправи. Ако бях останала, ако бях признала какво чувствам... Нищо от това сега нямаше да се случи.
Нощта постепенно започна да обгръща света. Краката ме заболяха от стръмните склонове на хълмовете, по които се катерехме, но Алис продължаваше напред, без дори да се обърне да види дали я следвам. Започнах да се чудя дали не трябваше да взема повече храна, а не само за един ден, когато тя внезапно спря в долчинката между два хълма. Въздухът беше студен, много по-студен от този на върха на хълма и аз потръпнах, когато зърнах тесния отвор на една пещера пред себе си. Нямаше начин това да е входът, не и ако се вярва на онзи стенопис, където В недрата на Планината бе в центъра на Притиан. На седмици път оттук.
– Всички мрачни, зловещи пътища водят В недрата на Планината – каза Алис толкова тихо, че гласът ù прозвуча като шумолене на сухи листа. Тя посочи пещерата. – Това е древен, пряк път. Едно време е бил свещен, но вече не е.
Значи тази пещера е имал предвид Люсиен, когато нареди на Атора да не я приближава. Опитах се да овладея треперенето си. Обичах Тамлин и бих отишла накрай света, за да оправя всичко, за да го спася, но щом Амаранта е по-страшна и от Атора... Щом Аторът не е най-опасният от слугите ù... Щом Тамлин се страхува от нея...
– Предполагам, че в момента съжаляваш за прибързаното си решение.
Аз изопнах рамене.
– Ще го освободя.
– Ще е късмет, ако реши да те убие бързо. Късмет ще е, ако изобщо я видиш.
Явно бях пребледняла, защото тя стисна устни и ме потупа по рамото.
– Ето няколко правила, които трябва да запомниш, момиче – каза тя и двете се взряхме в пещерата. От недрата ù лъхаше смрад, която тровеше свежия вечерен въздух. – Не пий от виното, не е като онова, което пихме на слънцестоенето, и ще ти причини повече вреда, отколкото полза. Не сключвай сделки с никого, освен ако от това не зависи животът ти, а и дори тогава хубаво помисли дали си заслужава. И най-вече: не вярвай на никого, дори на твоя Тамлин. Сетивата ти са най-големите ти врагове – ще чакат сгоден случай да те предадат.
Надмогнах внезапното желание да докосна кинжалите и кимнах за благодарност.
– Имаш ли план?
– Не – признах аз.
– Не очаквай стоманата да ти помогне – каза тя и хвърли поглед към оръжията ми.
– Не очаквам – казах аз и прехапах устни.
– Има още една част от проклятието. Част, която не можем да ти кажем. В момента костите ми стенат, защото дори споменавам, че я има. Част, за която сама... сама ще трябва да се сетиш... част, която тя... тя... – Алис преглътна шумно. – Която явно не иска да знаеш, щом не мога да я изрека – изговори тя без дъх. – Затова дръж... дръж си ушите наострени, момиче. Вслушвай се в това, каквото чуваш.
Докоснах ръката ù.
– Ще слушам. Благодаря ти, че ме доведе дотук.
За това, че изгуби ценни часове, и то при положение че торбата с храна – за нея, за момчетата, говори достатъчно ясно накъде е тръгнала.
Алис нададе подобния си на грак смях.
– Рядко се случва някой да ти благодари, че си го завел до лобното му място.
Ако мисля твърде дълго за опасностите, ще изгубя смелостта си, със или без Тамлин. Думите на Алис не ми помагаха в момента.
– Въпреки всичко ти желая късмет – добави Алис.
– Щом се събереш с племенниците си, ако се налага да бягате – казах аз, – минете стената. Идете в дома на семейството ми.
Казах ù къде се намира.
– Питай за Неста, най-голямата ми сестра. Тя знае коя си, всичко знае. Ще ви подслони.
Неста наистина ще го направи, сега вече го знаех, нищо, че Алис и племенниците ù сигурно ще я ужасят. Ще им осигури безопасност. Алис ме потупа по ръката.
– Останù жива – рече тя.