Погледнах я за последен път, после вдигнах очи към вечерното небе, което потъмняваше над нас, и към зелените хълмове. Цветът на очите на Тамлин.
Влязох в пещерата.
* * *
Единствените звуци бяха учестеното ми дишане и скриптенето на стъпките ми по камъните. Напредвах крачка по крачка, препъвайки се в мрака. Движех се близо до стената и не след дълго ръката ми изтръпна от студените, влажни камъни, които докосвах, за да следя пътя си. Правех малки крачки в очакване на някоя невидима яма, в която ще срещна съдбата си.
След известно време, което ми се стори цяла вечност, в мрака се появи ивица жълта светлина. После дойдоха гласовете.
Съскащи, цвилещи, мелодични и гърлени – какофония, която взриви тишината като фойерверк. Притиснах се до стената на пещерата, но гласовете просто отминаха и заглъхнаха.
Продължих напред към светлината, постепенно възвръщайки си зрението след пълния мрак, и скоро открих източника ù – една тясна цепнатина в скалата. Цепнатината водеше към осветен от огнени пламъци, грубо изсечен проход в скалата. Останах за миг в сенките, а сърцето ми биеше бясно. Цепнатината бе достатъчно широка, за да се провре човек през нея, но ръбовете ù бяха толкова назъбени и остри, че явно не се използваше често. Един поглед към пода на прохода ми разкри липсата на всякакви следи, на знаци, че някой друг го е използвал скоро. Отвъд цепнатината проходът се виждаше ясно, но след известно разстояние завиваше и се скриваше от поглед.
Благодарна бях на Тамлин задето ме дари с елфическо зрение, което ми позволява да виждам отвъд повечето омаи, но си спомних предупреждението на Алис и не се доверих на ушите си, не и след като знаех, че елфите могат да се движат безшумно като котки. Коридорът беше тих като гроб.
И все пак, трябваше да изляза от пещерата... Тамлин е тук вече няколко седмици. Трябва да открия къде го държи Амаранта. И с малко късмет, да не попадна на никого по пътя. Да убивам животни и наги беше едно, но да се налага да убивам други...
Поех си дълбоко дъх няколко пъти и се приготвих. Беше като лова, само дето сега дивечът бяха елфите. Елфи, които ще ме измъчват цяла вечност, докато не започна да ги умолявам да ме убият. Да ме измъчват така, както са измъчвали елфа от Двора на Лятото, чиито криле бяха изтръгнали.
Забраних си да мисля повече за онези окървавени остатъци от криле. Отлепих гръб от стената и се промъкнах през тясната цепнатина, като си глътнах корема, за да успея да се провра. Оръжията ми простъргаха в скалата и аз примижах, когато няколко камъчета се откъртиха и паднаха на земята. Продължавай, не спирай. Забързах по коридора и се скрих в една ниша в отсрещната стена. Не беше кой знае какво укритие.
Плъзнах се напред покрай стената и спрях на завоя. Всичко това беше грешка – само идиот би дошъл тук. Можех да се намирам къде ли не в двора на Амаранта. Алис трябваше да ми даде повече информация. Трябваше да проявя разума да ù я поискам. Или хитростта да измисля друг начин да вляза, какъвто и да е, но не и оттук.
Рискувах и надзърнах зад ъгъла и почти се разплаках от безсилие. Зад ъгъла имаше друг коридор, отново издълбан в белезникавия камък, осветен от две редици факли. Нямаше сенчести ниши, в които да се скрия, а в края на коридора имаше още един завой, който ограничаваше видимостта ми. Бях изцяло на показ. Като гладна сърна, късаща кора на дърво насред сечище.
Но в коридора цареше тишина, дори гласовете, които чух преди малко, бяха изчезнали. Ако чуя нещо, мога да се затичам обратно към входа на пещерата. Засега просто ще проуча, ще събера информация, ще открия къде е Тамлин...
Не. Може би няма да имам друга възможност за действие. Трябва да действам сега. Ако стоя на едно място твърде дълго, ще се разколебая да продължа напред. Приплъзнах крак иззад ъгъла.
Около ръката ми се стегнаха дълги, костеливи пръсти и аз се вцепених.
Едно сиво, дълго, ципесто лице се появи пред мен и дългите му зъби проблеснаха, когато ми се усмихна.
– Здравей – изсъска съществото. – Какво търси нещо като теб тук?
Познавах този глас. Все още идваше в кошмарите ми.
Едва се удържах да не изпищя, когато прилеповите му уши се наостриха и аз осъзнах, че стоя пред Атора.
34.
Без да отпуска ледената си хватка, Аторът ме завлече в тронната зала. Не си направи труда да ми вземе оръжията. И двамата знаехме, че няма да ми свършат никаква работа.
Тамлин. Алис и момчетата ù. Сестрите ми. Люсиен. Безмълвно си повтарях имената им, отново и отново, препъвайки се в надвисналата сянка на Атора, този демон на злото. Ципестите му криле от време на време прошумоляваха и ако бях в състояние да проговоря, без да започна да пищя, щях да го попитам защо не ме убие веднага. Засега само ме блъска напред, без да изостава със змийската си походка, а закривените дълги нокти на краката му дращят по каменния под. Създанието притеснително много приличаше на образа, който нарисувах по усет.