Отвсякъде ме наблюдаваха ухилени лица – злобни, жестоки лица и никое от тях не изразяваше и най-бегла загриженост от факта, че съм в ноктите на Атора. Елфи, много елфи, но малцина от тях Върховни.
Преминахме през две огромни, древни каменни врати, по-високи от дома на Тамлин, и влязохме в просторна зала, издълбана в белезникавата скала и поддържана от безчет каменни колони. Онази малка част от мен, която се вълнуваше от безполезни, тривиални неща, отбеляза, че релефите, издълбани по колоните, не са просто безсмислени фигури, а образи на нисши и Върховни елфи и животни в най-разнообразни ситуации. Колоните разказваха неизброими истории от Притиан. Между колоните блещукаха полилеи от скъпоценни камъни и оцветяваха пода от червен мрамор. Ето тук – тук бяха Върховните елфи.
Тълпата придворни заемаше по-голямата част от пространството. Някои танцуваха под звуците на странна, нехармонична музика, други се разхождаха и си говореха – явно имаше нещо като празненство. Стори ми се, че зърнах проблясък на маски сред присъстващите, но всичко беше вихрушка от остри зъби и елегантни дрехи. Аторът ме блъсна напред и светът се завъртя.
Студеният мраморен под ме пое съвсем неласкаво, когато се ударих в него. Костите ми изтракаха. Надигнах се и пред очите ми затанцуваха звезди, когато вдигнах глава. Останах на пода, снишена, докато оглеждах подиума пред себе си. От пода на залата към него водеха няколко стъпала. Върху подиума, полуизлегната на черен трон, седеше Амаранта.
Макар и хубава, тя съвсем не беше толкова убийствено красива, колкото си я представях – не приличаше на богиня на мрака и злото. Това я караше да изглежда още по-ужасяваща. Червеникавозлатистата ù коса бе сплетена около златна корона и подчертаваше бледата ù като сняг кожа, която от своя страна караше рубинените ù устни да изпъкнат. Черните ù като абанос очи блестяха, имаше... нещо, нещо отблъскващо в красотата ù, някаква презрителна усмивка, вечно застинала на лицето ù, от която привлекателността ù изглеждаше изкуствена и студена. Ако се опитам да я нарисувам, сигурно ще полудея.
Най-великият пълководец на краля на Хиберн. Избивала е човешки армии преди векове, а после е заклала робите си, за да не ги освободи. И е завладяла цял Притиан за няколко дни.
След това погледнах към черния каменен трон до нейния и ръцете ми се омекнаха.
Все още носеше златната си маска, воинските си дрехи и кожения ремък, но по него нямаше ножове, нямаше никакво оръжие. Очите му не се разшириха от изненада. Устните му не се свиха в отговор на някаква емоция. Нямаше нокти, нямаше зъби. Той просто се взираше в мен без всякакво чувство, без всякакво вълнение. Напълно равнодушен.
– Какво е това? – попита Амаранта. Гласът ù звучеше весело въпреки змийската усмивка, която ми отправи. От тънката ù шия с цвят на сметана висеше дълга, тънка верижка, от която се поклащаше една шлифована от вековете кост с размерите на пръст. Не желаех да мисля на кого е принадлежала, не помръднах от мястото си на пода. Ако преместя ръката си, мога да достигна кинжала си...
– Някакво човече, намерих го долу – изсъска Аторът и измежду острите му като бръснач зъби изскочи раздвоен език. Плесна с криле веднъж и ме обля дъх на гнило, после ги прибра зад костеливия си гръб.
– Очевидно – измърка Амаранта. Избягвах да срещна погледа ù, вместо това се взирах в кафявите ботуши на Тамлин. Той беше на три метра от мен – три метра, а не продумваше, дори не изглеждаше ужасѓн или ядосан. – И защо ми е да си губя времето с нея?
Аторът се изкикоти – смехът му прозвуча като вода, цвъртяща по нагорещена скара, един крак с хищни нокти се заби в ребрата ми и разкъса туниката ми.
– Кажи на Нейно величество защо се промъкваше из катакомбите и защо се появи от старата пещера, която води към Двора на Пролетта.
Кое ще е по-добре: да убия Атора или да се опитам да се добера до Амаранта? Аторът ме ритна отново и аз присвих очи от болка, когато ноктите му задълбаха в плътта ми.
– Кажи на Нейно величество, мръсно човешко изчадие.
Трябва ми време, трябва да разуча обстановката. Ако Тамлин се намира под влияние на някакво заклинание, ще е трудно да го хвана и просто да побегнем. Изправих се на крака, като се постарах ръцете ми да не се отдалечават твърде много от кинжалите. Вперих очи в блещукащата златиста рокля на Амаранта, вместо да срещна погледа ù.