– Дойдох за този, когото обичам – казах тихо. Може би проклятието все още може да бъде развалено. Погледнах към него отново и гледката на зелените му очи ми подейства като балсам.
– О, нима? – рече Амаранта и се приведе напред.
– Дойдох за Тамлин, Великия господар на Двора на Пролетта.
През тълпата премина вълна от въздишки на изненада, но Амаранта само отметна глава назад и се разсмя – смехът ù звучеше като граченето на гарван.
Кралицата се обърна към Тамлин и устните ù се разтегнаха в злобна усмивка.
– Определено не си скучал през всичките тези години. Развил си вкус към човешките зверове, така ли?
Той не продума, а лицето му остана равнодушно. Какво е направила? Той дори не помръдна – значи проклятието ù е подействало. Закъснях. Предадох го и с това го обрекох.
– Но... – продължи Амаранта бавно. Усещах как Аторът и всички придворни са надвиснали зад мен. – Това ме кара да се чудя дали само едно момиче е било взето след като е убило твоя страж.
Очите ù заблестяха.
– О, толкова си сладък. Остави ме да изтезавам онова невинно същество, за да опазиш това? Невероятно! Успял си да накараш един човешки червей да те обича. Великолепно!
Тя плесна с ръце и Тамлин съвсем леко отклони погледа си от нея – единствената реакция, която видях от него досега.
Изтезавала. Тя е изтезавала...
– Пусни го – казах аз, като се постарах гласът ми да звучи твърдо.
Амаранта отново се изсмя.
– Посочи ми една причина да не те унищожа на място, човеко.
Зъбите ù бяха толкова прави и бели, почти блестяха.
Кръвта се смръзна във вените ми, но аз вирнах глава и казах:
– Ти си го измамила – наказанието му е несправедливо.
Тамлин не помръдна изобщо.
Амаранта цъкна с език и огледа една от тънките си бели ръце – по-точно пръстена на показалеца, забелязах го, когато отпусна ръката си. На пръстена имаше нещо като... човешко око в кристален обков. Мога да се закълна, че окото се завъртя.
– Вие, човешки зверове, страдате от липса на всякакво въображение. Години наред ви учихме на поезия и красноречие и това е всичко, което можеш да ми кажеш, така ли? Трябва да ти откъсна езика само за това, че просто го хабиш.
Стиснах зъби.
– Но съм любопитна – какво ли красноречие ще се излее от устните ти, когато видиш онова, което трябваше да се случи с теб?
Свъсих вежди, когато Амаранта посочи нещо зад мен. Кошмарното око наистина гледаше натам, накъдето и тя. Аз също се обърнах. Там, прикован на стената на огромната зала, висеше обезобразеният труп на млада жена. Кожата ù беше изгорена на няколко места, пръстите на ръцете ù бяха изкривени под необичайни ъгли, а цялото ù тяло бе изпъстрено с ярки червени резки. Почти не чувах Амаранта от бученето, което се надигна в главата ми.
– Май трябваше да я послушам, когато каза, че никога не е виждала Тамлин – рече Амаранта. – Или пък когато твърдеше, че никога не е убивала елф, дори никога не е ходила на лов. Но признавам, писъците ù ми доставиха истинско удоволствие. От векове не бях чувала такава прекрасна музика.
Следващите ù думи бяха отправени към мен:
– Трябва да ти благодаря, че си дала на Рисанд нейното име, вместо своето.
Клер Бедор.
Ето къде са я отвлекли, ето какво са направили с нея, след като са изгорили семейството ù живо в дома им. Ето какво ù причиних аз, давайки нейното име на Рисанд, за да защитя семейството си.
Сгърчих се вътрешно. Едва се удържах да не излея цялото съдържание на стомаха си върху каменния под.
Ноктите на Атора заораха в рамото ми, когато съществото ме блъсна, за да застана с лице към Амаранта, която отново се усмихваше змийски. Все едно със собствените си ръце съм убила Клер. Спасих собствения си живот, обричайки я на смърт. Гниещото тяло на стената трябваше да бъде моето. Моето.
Моето.
– И така, скъпа – поде Амаранта, – какво ще кажеш за всичко това?
Исках да изкрещя в лицето ù, че заслужава да гори в Ада завинаги и въпреки че се взирах в Тамлин с празен поглед, единственото, което виждах, е прикованото към стената тяло на Клер. Той е позволил да убият Клер по този начин, за да не разберат, че съм жива. Очите ми започнаха да парят, в гърлото ми се надигна ярост.
– Все още ли искаш да спасиш някого, който е в състояние да причини подобно нещо на невинна душа? – попита Амаранта меко, успокоително.