– Мартакси? – промълвих аз. Знаех, че има различни видове елфи, не по-малко от другите видове животни, но знаех по име само няколко.
Черните като нощ очи на наемничката блеснаха.
– Тяло колкото на мечка, лъвска глава и три реда зъби, по-остри от тези на акула. И по-зли от тези три животни, взети заедно. Разкъсали селяните на парченца, така каза благородникът.
Стомахът ми се обърна. Сестрите ми, застанали зад мен, изглеждаха толкова уязвими, с кожа толкова нежна и толкова лесна за разкъсване. Срещу такива мартакси нямахме никакъв шанс да оцелеем. Онези Деца на благословените бяха глупаци, фанатични глупаци.
– Така че не знаем какво означават всички тези нападения – продължи жената наемник. – Освен повече работа за мен, а ти стой далече от стената. Особено ако започнат да се появяват Върховни елфи или още по-лошо, някой от Великите господари. В сравнение с тях, мартаксите са кучета.
Огледах покритите ù с белези ръце, напукани от студа.
– Изправяла ли си се пред друг вид елфи?
Тя присви очи.
– Не ти трябва да знаеш, момиче. Освен ако не искаш да си повърнеш закуската.
Наистина ми беше лошо, гадеше ми се и бях напрегната.
– По-опасни ли бяха от мартаксите? – дръзнах да попитам.
Жената дръпна ръкава на тежкото си палто и разкри загоряла, мускулеста ръка, изпъстрена с множество разкривени белези. Формата им беше като на...
– Не беше толкова силен колкото мартаксите – каза тя, – но зъбите му бяха отровни. Два месеца, толкова дълго лежах. Четири месеца минаха, преди да събера сили да проходя.
Тя дръпна единия си крачол нагоре. Колко красиво, казах си, макар че ужасът от гледката караше вътрешностите ми да се гърчат. Вените на фона на загорялата ù, златиста кожа бяха черни – чисто черни, приличаха на паяжина, на пълзящ скреж.
– Лечителят каза, че няма какво да се направи. Че имам късмет да мога да ходя с отровата в себе си. Може би някой ден тя ще ме убие, може би ще ме осакати. Но поне аз го убих първа.
Кръвта в собствените ми вени се вледени, когато тя си пусна крачола. Дори някой на площада да е видял всичко това, никой нищо не каза, никой не се приближи. А и на мен ми стигаше за един ден. Отстъпих крачка назад и се опитах да не се олюлея от онова, което ми каза и показа.
– Благодаря за предупреждението – казах.
Очите ù отново се отместиха зад мен и тя ми отправи почти весела усмивка.
– Късмет.
В следващия момент усетих върху рамото си една слаба ръка, която ме задърпа назад. Знаех, че е Неста, преди да се обърна.
– Тези са опасни – изсъска Неста и впи пръсти в плътта ми, без да спира да ме дърпа по-далеч от жената наемник. – Не я приближавай повече.
Аз се втренчих в нея за миг, после погледнах Илейн, чието лице бе пребледняло и изопнато.
– Криете ли нещо? – попитах тихо. Не можех да си спомня последния път, когато Неста сметна за нужно да ме предупреди за нещо. Илейн беше единствената, за която си правеше труда да се грижи.
– Те са диваци, способни да ти отнемат и последната медна монета, ако трябва и със сила.
Хвърлих поглед към жената, която все още разглеждаше новите си кожи.
– Да не ви е обрала?
– Не тя – промълви Илейн. – Един друг, който минаваше оттук. Имахме само няколко монети и той побесня, но...
– Защо не казахте на някого? На мен?
– И какво щеше да направиш? – подигравателно попита Неста. – Да го предизвикаш на двубой с лъка и стрелите си? Пък и кой в това затънтено село ще се заинтересува, ако се оплачем?
– Ами Томас Мандрей? –попитах хладно.
Очите на Неста блеснаха, но в следващия момент вниманието ù беше привлечено от някакво движение зад мен, затова само ми отправи нещо, което вероятно смяташе за сладка усмивка. Явно се сети, че имам в себе си пари.
– Приятелят ти те чака.
Аз се обърнах. Да, Айзък ни гледаше от другия край на площада със скръстени ръце, облегнат на някаква сграда. Беше най-големият син на единствения що-годе заможен фермер в селото, но и той беше отслабнал през зимата, а кафявата му коса имаше нужда от подстригване. Сравнително привлекателен, учтив и резервиран, с една скрита мрачност в себе си, която ни привлече един към друг, и ясното съзнание колко е жалък и мизерен е животът ни тук и как винаги ще бъде такъв.