– А ако не се справя с някоя задача? – попитах аз с повече смелост, отколкото усещах, че имам в действителност. Прехвърлях думите ù в главата си, търсех капани и вратички за измъкване, но всичко звучеше нормално.
Усмивката ù се разшири толкова, че превърна лицето ù в гротесков образ. Тя потърка с палец пръстена.
– Ако не се справиш с някоя задача, от теб няма да остане достатъчно, за да си поиграя.
По гръбнака ми пропълзяха ледени тръпки. Алис ме предупреди да не сключвам сделки. Но Амаранта ще ме убие за секунда, ако откажа.
– Какви ще са задачите ми?
– О, ако ти разкрия това веднага, няма да е толкова забавно. Но ще ти кажа, че ще имаш по една задача на месец, при пълнолуние.
– А междувременно какво ще правя? – осмелих се да погледна Тамлин. Златистите точици в очите му грееха по-ярко отколкото ги помнех.
– Междувременно – в гласа на Амаранта се промъкна остра нотка – или ще си стоиш в килията, или ще изпълняваш допълнителни задачи според нуждите ми.
– Ако ме изтощиш от работа, това няма ли да ме постави в неизгодно положение?
Знаех, че започва да губи интерес, че не е очаквала толкова въпроси от мен. Но трябваше да се опитам да си извоювам някакво предимство.
– Само най-обикновена домакинска работа. Все пак, честно е да заплатиш за подслона си тук.
Бях готова да я удуша за тези думи, но кимнах. Зачудих се дали съм допуснала грешка, а тя каза:
– Значи сделката е сключена.
Знаех, че очаква да повторя думите ù, но аз трябваше да се уверя, че всичко е наред.
– Ако изпълня трите задачи или отгатна гатанката, ще изпълниш исканията ми, така ли?
– Разбира се – каза Амаранта. – Е, имаме ли сделка?
От побелялото му като на призрак лице очите на Тамлин срещнаха моите и почти незабележимо се разшириха. Не.
Само че изборът беше или сделката, или смърт – смърт като тази на Клер, бавна и мъчителна. Аторът изсъска зад мен, подканяше ме да отговоря. Не вярвах в Съдбата или в Котела, но нямах друг избор.
Защото когато срещнах погледа на Тамлин, дори и сега, седнал до Амаранта като неин роб или нещо още по-лошо, го обичах със страст, владееща цялото ми сърце. Защото когато очите му се разшириха, разбрах, че и той още ме обича.
Нищо не ми остана, освен това – късче отчаяна надежда, че мога да победя, че мога да надвия Кралицата на елфите, макар и древна като камъните под краката ми.
– Е? – настоя Амаранта. Усетих как Аторът се готви да скочи върху мен, за да изкара отговора ми с бой, ако се налага. Тя успя да измами всички в тази зала, но аз не оцелях в годините на глад и немотия и живот в гората просто ей така. Единственият ми шанс е да не разкривам нищо за себе си или за онова, което знам. В крайна сметка, какво е дворът на Амаранта, освен поредната гора, поредното ловно поле?
Погледнах Тамлин за последен път и казах:
– Съгласна съм.
Амаранта ми отправи тънка, смразяваща усмивка и във въздуха между нас запращя магия, когато щракна с пръсти. После се облегна на трона си.
– Посрещнете я както подобава в моя двор – каза тя на някого зад мен.
Съскането на Атора бе единственото предупреждение, което получих, преди нещо твърдо като скала да се удари в челюстта ми.
Залитнах настрани, замаяна от болка, но там получих още един силен удар по лицето. Чух хрущене на кости – моите кости. Краката ми се подвиха под мен и ципестата кожа на Атора се отърка в бузата ми, когато той отново ме удари. Отхвръкнах напред, където ме посрещна юмрукът на друг елф – нисш елф, чието лице не успях да видя. Сякаш ме удари тухла. Трясък, пращене. Мисля, че бяха трима, а аз се превърнах в боксовата им круша. Ударите валяха един след друг, костите ми пищяха в агония. Може би и аз пищях в агония.
От устата ми пръсна кръв и усетих металния ù вкус върху езика си, а после всичко потъна в мрак.
35.
Сетивата ми бавно се завръщаха – бавно и всяко едно по-болезнено от предходното. Първо чух звук от капеща вода, после заглъхващото ехо от стъпките на тежки ботуши. В устата си усещах тежък, меден вкус – кръв. Чувах свистенето на въздуха в запушените си ноздри и усещах дъха на плесен и смрадта на мухъл в студения влажен въздух. В бузата ми се забиваха остри парченца слама. Езикът ми проучи спуканата ми устна и дори само от това движение цялото ми лице пламна. Направих гримаса и отворих очи – всъщност успях само да ги открехна. Бяха подути. Картината, която зърнах през безспорно насинените ми очи, не ми подейства ободрително.