Бях в затворническа килия. Оръжията ми ги нямаше и единственият източник на светлина бяха факлите в коридора пред вратата. Амаранта каза, че ще прекарвам времето си в килия, но когато се опитах да седна – а така ми се зави свят, че щях отново да припадна, пулсът ми се ускори. Бях в подземие. Огледах оскъдните лъчи светлина, които проникваха в килията през процепите между вратата и стените, после предпазливо опипах лицето си.
Болеше. Болеше по-силно от всичко, което някога съм изпитвала. Преглътнах вика си, когато пръстите ми докоснаха носа и от ноздрите ми се посипаха люспици спечена кръв. Беше счупен. Щях да стисна зъби, ако челюстта ми също не пулсираше в агония.
Не трябва да изпадам в паника. Не, трябва да преглътна сълзите и да не губя разума си. Трябва да преценя пораженията, доколкото е възможно, и да измисля какво да правя по-нататък. Може би ризата ми ще свърши работа като бинт, може би по някое време ще ми дадат вода, за да промия раните си. Поех си дъх, доста кратък, и продължих да опипвам лицето си. Челюстта ми не беше счупена и макар очите ми да са подути, а устната сцепена, най-тежкото нараняване бе това на носа ми.
Свих колене към гърдите си и ги прегърнах силно, докато се опитвах да успокоя дишането си. Наруших едно от правилата на Алис. Но нямах избор. Да видя Тамлин, седнал до Амаранта...
Челюстта ми протестираше, но аз въпреки това стиснах зъби. Пълнолуние... Когато тръгнах от бащиното си имение, луната бе в първата си четвърт. Колко дълго съм лежала в безсъзнание тук долу? Не бях толкова глупава да вярвам, че една отсрочка, каквато и да е, ще ме подготви за първата задача на Амаранта.
Не искам и да си представям какво ми е подготвила. Стига ми да знам, че очаква да умра, да не остане от мен достатъчно, което да изтезава.
Стиснах краката си още по-силно, за да спра треперенето в ръцете. Някъде, не много далеч, някой започна да пищи. Висок, пронизителен звук, умолително мучене, стигащо от време на време до кресчендо от нечовешки писъци, от които в гърлото ми се надигна горчива жлъч. Може би и аз ще издавам подобни звуци, когато дойде време да изпълня първата задача на Амаранта.
Чу се плющене на камшик и писъците се усилиха, умножиха се, без възможност жертвата да си поеме дъх. Сигурно и Клер е пищяла така. Все едно аз самата съм я изтезавала. Какво ли е помислила за всичко това? За всички тези елфи, които жадуват кръвта и страданията ù? Заслужавах всичко това – и болките, и мъката, дори и само заради онова, което е понесла тя. Но... ще оправя нещата. Някак.
Явно съм се унесла, защото се събудих от стърженето на вратата на килията ми в камъка. Забравила за непоносимата болка в лицето, аз запълзях назад, за да се скрия в сенките на ъгъла. Някой се вмъкна в килията и бързо затвори вратата или почти я затвори.
– Фейра?
Опитах се да се изправя, но краката ми трепереха толкова силно, че изобщо не успях да помръдна.
– Люсиен? – едва продумах и сламата изхриптя, когато той коленичи пред мен.
– В името на Котела, добре ли си?
– Лицето ми...
До неговото лице блесна малка светлинка и когато видях очите му ясно, металното се присви. Той изсъска.
– Да не си си изгубила ума? Какво правиш тук?
Постарах се да не заплача – така или иначе, нямаше смисъл.
– Върнах се в имението... Алис ми каза... каза ми за проклятието и аз… не мога да оставя Амаранта...
– Не трябваше да идваш, Фейра – каза той остро. – Не бива да си тук. Не разбираш ли какво пожертва той, за да те избави? Как можђ да постъпиш толкова глупаво?
– Е, тук съм! – казах по-високо, отколкото трябваше. – Тук съм и нищо не може да се направи по този въпрос, така че не си губи времето да ми говориш за слабата ми човешка плът и глупостта ми! Всичко това го знам и... – искаше ми се да скрия лице в ръцете си, но прекалено много ме болеше. – И просто исках да му кажа, че го обичам. Да видя дали не е твърде късно.
Люсиен приседна на петите си.
– Значи знаеш всичко.
Успях да кимна, без да изгубя съзнание от болка. Агонията явно се изписа на лицето ми, защото той присви очи.
– Е, поне вече не е нужно да те лъжем. Хайде да те почистим малко.
– Мисля, че носът ми е счупен. Но друго няма – докато говорех, се огледах, но не видях и следа от вода или бинтове. Значи щеше да използва магия.
Люсиен хвърли поглед през рамо към вратата.
– Пазачите са пияни, но новата смяна ще се появи скоро – каза той и огледа носа ми. Стегнах се, когато той го докосна съвсем леко. Дори това докосване предизвика взрив от болка.
– Ще трябва да го наместя, преди да го излекувам.