Потиснах дивата паника, която ме обзе.
– Давай. Веднага – казах, преди да се поддам на страха и да му кажа да забрави за цялата работа.
Той се поколеба.
– Веднага – изпъшках аз.
С движение, твърде бързо дори да го зърна, пръстите му обхванаха носа ми. Болката изригна в тялото ми като пожар, а в ушите ми, в главата ми отекна силен пукот, преди да изгубя съзнание.
Когато се свестих, можех да си отварям очите както преди, а носът ми... носът ми беше чист, не пулсираше и не разпращаше потоци от изгаряща болка по цялото ми лице. Люсиен стоеше надвесен над мен и се мръщеше.
– Не мога да те излекувам съвсем – иначе ще разберат, че някой ти е помогнал. Синините са си на мястото, заедно с удареното око, но... отоците ги няма.
– А носа ми? – попитах и го пипнах, преди той да е успял да отговори.
– Оправен е – прав и красив, както преди.
Той ми се усмихна самодоволно. От това толкова познато изражение ме заболя сърцето.
– Мислех, че ти е отнела почти всичката сила – успях да промълвя. Почти никога не съм го виждала да си служи с магия в имението на Тамлин.
Той кимна към светлинката, която се рееше във въздуха до рамото му.
– Върна ми малка част, за да убедя Тамлин да приеме предложението ù. Но той все така отказва – той посочи с брадичка към излекуваното ми лице. – Знаех си, че все нещо добро ще излезе от престоя ми тук.
– Значи и ти си хванат в капан В недрата на Планината, така ли?
Той кимна мрачно.
– Всички Велики господари са тук и дори на онези, които ù се заклеха във вярност, е забранила да напускат, докато... докато изпитанията ти свършат.
Докато не умра, сигурно това искаше да каже всъщност.
– Онзи пръстен – започнах аз, – наистина ли... наистина ли е окото на Юриан?
Люсиен потръпна.
– Наистина. Значи вече знаеш абсолютно всичко, така ли?
– Алис не ми разказа какво се случило, когато Амаранта и Юриан са се изправили един срещу друг.
– Опустошиха цяло едно бойно поле, използвайки войниците като щитове, докато почти всички загинаха. Юриан получи в дар частична защита срещу нея, но щом се стигна до пряк двубой... Тя го повали на земята за минути. После го завлече в лагера си и прекара седмици наред – седмици, да го изтезава, преди да го убие. Тя отказа да се подчини на заповедта да се присъедини към краля на Хиберн, което му костваше армии и в крайна сметка Голямата война. Отказа да прави каквото и да е, преди да е приключила с Юриан. Запази костта от един от пръстите му и едното му око. Клития му обеща, че той никога няма да умре... и докато Амаранта пази окото, обвито в магия, докато душата и съзнанието му са хванати в тази магия, той ще остане вечно в този капан, способен само да наблюдава. Наказание, съответстващо на неговото престъпление, но... – Люсиен потупа собственото си липсващо око. – Радвам се, че не ми причини същото. Изглежда, има определени предпочитания към този подход.
Потръпнах. Ловец, ето какво беше тя – безсмъртен, жесток ловец, който събира трофеи от плячката си и победите си, за да им се наслаждава през вековете. Каква ли ярост, отчаяние и ужас изпитва Юриан, ден след ден, без край... Може и да е заслужено, но това наказание надхвърля всичко, което мога да си представя. Отърсих се от тази мисъл.
– Тамлин...
– Той... – но преди да довърши, Люсиен скочи на крака, дочул звук, твърде тих за човешките ми уши. – Пазачите се сменят и идват насам. Опитай се да не умираш, става ли? Вече имам доста дълъг списък с елфи за убиване и не ми се иска да добавям още, макар и само от уважение към Тамлин.
Което, без съмнение, е причината изобщо да дойде тук. Люсиен изчезна, просто изчезна в мъждукащата светлина. След секунда едно жълтеникаво око, обрамчено в червено, се появи пред шпионката на вратата, изгледа ме злобно и после собственикът му продължи нататък.
* * *
Спах на пресекулки часове или може би дни наред. Носеха ми по три жалки подобия на храна, състоящи се от сух хляб и вода, на неравни интервали. Единственото, което знаех, когато вратата на килията се отвори, е, че неутоленият ми глад няма вече никакво значение. Затова и сметнах за разумно да се не боря с двамата едри червенокожи елфи, които ме завлякоха в тронната зала. Следях откъде минаваме, като се опитвах да запаметя подробности по пътя – интересни пукнатини в стените на коридора, шарките на гоблените, някой странен завой – каквото и да е, което може да ми помогне да намеря сама пътя си навън.
Този път имах възможността да видя по-голяма част от тронната зала на Амаранта. Нямаше прозорци, тъй като бяхме под земята. Планината, която видях на стенописа, се намираше в самото сърце на Притиан – далеч от Двора на Пролетта и още по-далече от стената. Ако трябва да планирам бягство с Тамлин, най-добрата ни възможност ще е да тръгнем към онази пещера във вътрешността на планината.