Покрай далечната стена на залата се беше скупчила тълпа елфи. Над главите им се мяркаше арката на някаква врата. Докато подминавахме гниещите останки на Клер Бедор, се опитах да не вдигам поглед към тях. Съсредоточих се върху събраното множество. Всички бяха издокарани в ярки, пищни дрехи, всички изглеждаха чисти и сити. Сред тях се мяркаха и елфи с маски. Дворът на Пролетта. Ако изобщо намеря съюзници тук, трябва да ги търся сред тях.
Огледах тълпата за Люсиен, но не го видях, преди да ме блъснат на пода пред подиума. Щом вдигнах поглед към лицето на Амаранта, видях, че е облечена в рокля от рубини, които подчертаваха червеникаво-златистата ù коса и устните, разтеглени в змийска усмивка.
Кралицата на елфите цъкна с език.
– Изглеждаш направо безобразно – каза тя и се обърна към Тамлин, който все така седеше до нея. Изражението му си оставаше все така далечно. – Не намираш ли, че състоянието ù се е влошило?
Той не отговори, дори не се опита да срещне погледа ми.
– Знаеш ли – измърка тя и подпря ръка на облегалката на трона си. – Снощи не можах да спя и едва тази сутрин разбрах защо.
Огледа ме от горе додолу.
– Не знам името ти. Ако ще ставаме такива близки приятелки през следващите три месеца, би трябвало да ти знам името... нали така?
Удържах се да не кимна. Имаше нещо очарователно, подканящо в нея и част от мен започна да разбира защо Великите господари са се поддали на влиянието ù и са повярвали на лъжите ù. Намразих я заради това.
Недочакала отговор, Амаранта се намръщи.
– Хайде, миличка. Ти знаеш моето – не е ли честно и аз да знам твоето?
Отдясно долових движение и се напрегнах, когато Аторът излезе от тълпата и ми се ухили с всичките си зъби.
– В края на краищата – Амаранта размаха елегантната си ръка към пространството зад гърба ми и кристалният затвор на Юриан отрази светлината – вече трябва да си разбрала какви са последствията за даване на фалшиво име.
Обгърна ме черен облак, когато усетих близостта на останките на Клер, приковани на стената зад гърба ми. Въпреки това не казах нищо.
– Рисанд – каза Амаранта. Нямаше нужда да повишава глас, за да го призове. Сърцето ми се превърна в оловна тежест, когато зад мен отекнаха онези нехайни, леки стъпки. Спряха близо до мен, твърде близо, че да ми хареса.
С крайчеца на окото си погледнах Великия господар на Двора на Нощта, докато той се покланяше ниско. Нощта все така се стелеше от него като полуневидим плащ.
Амаранта повдигна вежди.
– Това ли е момичето, което видя в имението на Тамлин?
Той отхвърли някаква невидима прашинка от черната си туника, преди да ме огледа. Виолетовите му очи бяха изпълнени с досада... и надменност.
– Предполагам.
– Каза ли ми, или не ми каза, че това момиче – заговори Амаранта с остър тон и посочи към трупа на Клер – е същото, което си видял?
Той пъхна ръце в джобовете си.
– Всички човеци ми изглеждат еднакви.
Амаранта му отправи силно захаросана усмивка.
– Ами елфите?
Рисанд отново се поклони – толкова елегантно, сякаш танцуваше.
– В морето от незабележими лица, твоето е произведение на изкуството.
Ако не бях застанала върху ръба между живота и смъртта, сигурно щях да се изсмея подигравателно.
Всички човеци ми изглеждат еднакви... И за миг не му повярвах. Рисанд знаеше точно как изглеждам – беше ме познал онзи ден в имението. Положих усилие да запазя безизразното си лице, когато Амаранта отново насочи вниманието си към мен.
– Как се казва? – попита тя Рисанд.
– Откъде да знам? Мен ме излъга.
Или се развличаше да дразни Амаранта – така, както остави отсечената глава в двора на имението на Тамлин, за да се развлича... или поведението му имаше конкретна причина.
Опитах се да се приготвя за допира на онези невидими нокти до съзнанието ми, да се приготвя за заповедта, която тя без съмнение ей сега ще даде.
Но устата ми остана затворена. Молех се Неста да е наела съгледвачи, както я посъветвах, да е убедила баща ни да вземе всички предпазни мерки.
– Ако възнамеряваш да играеш игрички, момиче, не мисля, че ще е проблем да направим нещата по-забавни – каза Амаранта. Щракна с пръсти към Атора, който посегна навътре в тълпата и извлече някого. Проблесна червена коса и аз потръпнах на място, когато Аторът издърпа Люсиен напред, хванал го за яката на зелената туника. Не. Не.