Отговорът бе толкова близо – един отговор и всички щяхме да бъдем свободни. Моментално, каза тя, за разлика от... Чакай, условията на изпитанията различни ли са от тези за гатанката? Тя подчерта думата моментално само докато говореше за гатанката. Е, не можех да мисля за това сега. Трябва да отгатна отговора. Тогава всички ще бъдем свободни. Свободни.
Но не можех... дори не можех да измисля вероятен отговор. По-добре да прережа собственото си гърло и да сложа край на страданията си, преди тя да ме е разкъсала на парчета. Бях глупачка – проста, човешка идиотка. Погледнах Тамлин. Златистите точици в очите му проблеснаха, но лицето му остана безизразно.
– Помисли си – каза мазно Амаранта и се ухили на пръстена си, на окото, което се въртеше в кристалния си затвор. – Когато се сетиш за отговора, аз ще съм тук и ще чакам.
Продължих да гледам Тамлин, докато ме влачеха към подземието, а в главата ми цареше хаос.
Когато ме заключиха в килията, вече знаех, че ще загубя.
* * *
Прекарах два дни в килията или поне ми се сториха два дни, съдейки по интервалите, през които ми носеха храна. Изяждах поносимо изглеждащите части от мухлясалите ястия и макар да се надявах Люсиен пак да дойде, той така и не се появи. Знаех, че е безсмислено да очаквам Тамлин.
Нямаше какво друго да правя, освен да мисля за гатанката на Амаранта. Колкото повече мислех, толкова по-невъзможна за разгадаване ми се струваше. Мислех за всякакви видове отрови и отровни животни, което не ми помогна, а само засили усещането ми, че съм пълна глупачка. Да не говорим за растящото подозрение, че ме е изиграла с тази сделка, когато подчерта моментално само по отношение на гатанката. Може би с това имаше предвид, че ако премина изпитанията, няма да ни освободи моментално. Че ще отлага колкото си поиска. Не... не, това е параноя. Мисля за това твърде много. Но все пак гатанката може да ни освободи – моментално. Трябва да я отгатна.
Макар че се заклех да не мисля твърде много за задачите, които ми предстоят, не се съмнявах, че Амаранта ще използва въображението си пълноценно и често се будех обляна в пот, задъхана от кошмарни сънища, в които аз бях затворена в кристален затвор, завинаги лишена от дар слово, принудена да наблюдавам безмилостния, жесток свят на елфите, отделена от всичко, което обичам. Амаранта заяви, че от мен няма да остане достатъчно, с което да си поиграе, ако се проваля на изпитанията, и аз се молех да излезе права. По-добре да загина, отколкото да споделя съдбата на Юриан.
При все това, бях завладяна от неимоверен страх, по-огромен от всичко, което съм изпитвала досега, когато вратата на килията ми се отвори и един червенокож пазач ми каза, че е изгряла пълната луна.
36.
Шум от огромна тълпа отекваше в коридора. Въоръжените ми пазачи не си направиха труда да прибягват до оръжията си, а просто ме блъскаха напред. Дори не бях окована. Ако тръгна да бягам, някой или нещо ще ме спре, преди да направя три крачки и да ме изкорми на място.
Какофонията от смях, викове и нечовешки вой се засили, когато коридорът свърши и пред нас се показа огромно помещение, приличащо на бойна арена. Огромната, осветена от факли пещера нямаше никакви отличителни белези или украса и не можех да преценя дали е естествена пещера, или е прокопана в скалата. Подът беше покрит с хлъзгава кал и аз започнах да се препъвам на всяка крачка.
Не арената, а огромната буйна тълпа ме смрази, когато всички погледи се обърнаха към мен. Не можех да разбера какво крещят, но можех да си представя. Жестоките им, нечовешки лица и широки усмивки казваха всичко, което трябва да знам. И не бяха само нисши елфи, имаше и Върховни, чието вълнение бе изкривило лицата им в дивашки физиономии, подобни на тези на далеч по-нископоставените им събратя.
Изблъскаха ме към дървена платформа, издигната над тълпата. На платформата седяха Амаранта и Тамлин, а пред нея...
Насилих се да остана с високо вдигната брадичка, когато зърнах лабиринта от тунели и открити канали под себе си. Публиката се тълпеше около него и скриваше от погледа ми каквото и да имаше вътре. Блъснаха ме да коленича пред платформата на Амаранта. Панталоните ми се просмукаха с ледената кал.
Изправих се на треперещите си крака. Около платформата стояха шестима елфи, отделно от тълпата. От студените им, красиви лица, от ехото на магия, което се стелеше от тях, разбрах, че това са останалите шестима Велики господари на Притиан. Спрях да забелязвам Рисанд в момента, в който зърнах лукавата му усмивка и короната от мрак около него.