Амаранта вдигна ръка и тълпата замлъкна. Настъпи такава тишина, че можех да чуя биенето на сърцето си.
– Е, Фейра – започна Кралицата на елфите. Опитах се да не гледам към ръката ù, която почиваше върху коляното на Тамлин и към пръстена, вулгарен като жеста ù. – Ето и първата ти задача. Да видим колко е дълбока човешката ти любов.
Аз стиснах челюсти и почти ù се озъбих. Лицето на Тамлин бе все така безизразно.
– Позволих си да поразуча някои неща за теб – проточи Амаранта. – Както е и редно, нали разбираш.
Всеки мой инстинкт, всяка частица от мен, която бе безусловно човешка, крещеше да бягам, но аз останах на мястото си и изпънах колене, за да не им позволя да омекнат.
– Мисля, че тази задача ще ти хареса – каза тя. Размаха ръка и Аторът пристъпи напред, разделяйки тълпата, докато не се откри ръба на един от каналите. – Хайде, иди и виж.
Подчиних се. Каналите, дълбоки около шест метра, бяха хлъзгави от кал. Всъщност стори ми се, че са изкопани в калта. С усилие се задържах на крака, когато се наведох напред, за да видя повече. Каналите образуваха мрежа, простираща се на цялата площ на залата, мрежа, която изглеждаше напълно хаотична. Имаше ями и ровове, които несъмнено водеха към други, подземни тунели и...
Нечии ръце ме блъснаха по гърба и аз изпищях, когато залитнах напред, но в следващия момент една костелива ръка ме дръпна обратно и ме вдигна във въздуха. В залата закънтя смях, а аз увиснах в ноктите на Атора, самият той увиснал във въздуха над лабиринта, размахвайки ципестите си криле. После той пикира към лабиринта и ме остави в един от каналите.
Калта изджвака под краката ми, аз залитнах, олюлях се и размахах ръце. Последва още смях, въпреки че успях да се задържа на крака.
Калта миришеше ужасно, но успях да преглътна позивите за повръщане. Обърнах се и срещнах погледа на Амаранта, чиято платформа сега се носеше край ръба на канала. Тя сведе глава към мен и отново ми отправи змийската си усмивка.
– Рисанд ми каза, че ловуваш – каза тя и сърцето ми прескочи удар.
Или пак е прочел мислите ми, или... или е намерил семейството ми и...
Амаранта щракна с пръсти.
– Улови това.
Елфите избухнаха в радостни възгласи и зърнах блясъка на злато, преминаващо от едни нечовешки ръце в други. Обзалагаха се за живота ми – колко дълго ще оцелея, щом изпитанието започне.
Вдигнах очи към Тамлин. Изумруденият му поглед бе замръзнал и аз се постарах да запаметя чертите на лицето му, формата на маската му, цвета на косата му за последен път.
– Пуснете го – нареди Амаранта. Изтръпнах до мозъка на костите си, когато чух скърцането на решетка, последвано от звук на бързо, трескаво плъзгане, който изпълни арената.
Неволно се опитах да скрия глава между раменете си. Тълпата утихна, достатъчно дълго, за да чуя нещо като гърлено ръмжене и да усетя вибрациите в земята, докато нещото, каквото и да е то, пълзеше към мен.
Амаранта цъкна с език и аз моментално вдигнах глава към нея. Тя сбърчи вежди.
– Бягай – прошепна тя.
И тогава то се появи.
Побягнах.
Беше гигантски червей или създание, което някога е било червей, преди предният му край да се превърне в огромна уста, пълна с множество кръгове от остри като бръсначи зъби. Създанието запълзя към мен, розово-кафявото му тяло се извиваше и гърчеше с ужасяваща ловкост. Каналите бяха неговото леговище.
Аз бях вечерята.
Хлъзгах се и падах във вонящата кал, но не спрях да тичам, като се ядосвах, че не успявам да запомня повече подробности от разположението на каналите през няколкото секунди, с които разполагах да ги разгледам. Знаех, че пътят, по който поемам, може да ме доведе до задънена улица, където със сигурност...
Тълпата изрева като един и заглуши мляскащите, пляскащи звуци, издавани от червея, но аз не посмях да се обърна. Приближаващата се смрад ми подсказа много ясно колко е близо до мен. Не ми стигна време да въздъхна от облекчение, когато стигнах до някакво разклонение на канала и свърнах рязко наляво.
Трябва да се отдалеча от червея възможно най-много. Трябва да намеря място, където да спра и съставя план – място, където да открия някакво предимство за себе си.
Още едно разклонение – отново свърнах вляво. Може би, ако бягам наляво достатъчно дълго, ще направя кръг и ще се озова някак зад създанието и...
Не, това е абсурдно. За целта трябва да се движа три пъти по-бързо от червея, а точно в момента едва успявах да поддържам мижавата си преднина. При поредния ляв завой се ударих в стената и се свлякох в хлъзгавата кал. Студена, воняща, задушаваща. Избърсах я от очите си и вдигнах глава, само за да видя ухилените лица на елфи, които се рееха във въздуха над мен и се смееха. Побягнах отново.