След малко стигнах една права, равна отсечка от канала и съсредоточих цялата си сила в краката, преди да се втурна напред. Най-сетне се осмелих да хвърля поглед през рамо и страхът ме завладя с пълна сила, когато зърнах червея съвсем близо – не изпускаше следата.
Почти подминах един тесен отвор в стената на канала заради този поглед през рамо и се отказах от няколко безценни крачки, за да спра и да се промуша през отвора. Той беше твърде тесен за червея, но създанието сигурно може да се гмурне в калта. Или пък да разшири отвора със зъби. Рискът обаче си струваше.
Докато се опитвах да се провра, някаква сила ме задържа назад. Не, не беше сила, а стените. Отворът беше прекалено тесен и аз се бях хвърлила към него с такава сила, че се бях заклещила. С гръб към червея, заседнала между стените, без да мога да се обърна, нямаше как да видя дали приближава. Миризмата обаче се засилваше.
Дърпах се, бутах напред, но калта беше прекалено гъста и ме държеше здраво.
Каналите затрептяха от движението на червея. Почти усещах вонящия му дъх върху онази част от тялото ми, която бе на показ, почти чувах как зъбите му разсичат въздуха, все по-близо и по-близо. Не и така. Няма да умра така.
Забих нокти в калта и започнах да дращя, да се гърча и да се вкопчвам във всичко, което попадне под пръстите ми, за да се измъкна. Червеят се приближаваше с всеки удар на сърцето ми, а миризмата му почти изключи сетивата ми.
Продължих да дращя калта, да се гърча, да ритам и да блъскам, хлипайки през стиснати зъби. Не и така.
Земята потрепери. Обгърна ме невъобразима воня и ме удари струя горещ въздух.. Зъбите му изтракаха.
Хванах се за стените и отново започнах да се избутвам напред, Последва джвакане и внезапно натискът около тялото ми изчезна и аз паднах напред, в калта.
Тълпата въздъхна. Нямах време за сълзи от облекчение, защото се намерих в друг канал и се затичах напред към вътрешността на лабиринта. От затихващия рев зад гърба ми разбрах, че червеят не е успял да ме последва.
Но това не беше логично – няма къде да се скрия, заседнала в отвора между каналите. Трябва да ме е видял. Освен ако не се е отказал да разширява отвора и не е избрал да мине по друг път и да скочи върху мен от друго място.
Не забавих крачка, макар че губех инерция всеки път, когато се блъсках в стена, преди да взема поредния остър завой. Червеят също трябва да намали скорост при тези маневри – създание с подобни размери няма как да завива, без да забави ход, независимо колко е ловко.
Рискувах и вдигнах глава към тълпата. По лицата им бе изписано разочарование и никой не гледаше към мен – всички се бяха обърнали към другия край на лабиринта. Там трябва да е отишъл червеят, там свършваше онзи канал. Значи не е видял накъде съм тръгнала. Не ме е видял.
Червеят е сляп.
Толкова се изненадах, че не забелязах огромната яма, зейнала точно пред мен, скрита от леко издадената повърхност на ръба. Едва се сдържах да не извикам, когато полетях надолу. Въздух, само въздух и...
Паднах в кал, която стигаше до глезените ми, и тълпата нададе крясъци. Калта омекоти удара, но зъбите още ме боляха. Нямах обаче нищо счупено и нищо не ме болеше.
Няколко елфи надникнаха към мен, все така ухилени високо над ямата. Аз се завъртях да видя къде съм попаднала и да се опитам да открия най-бързия път навън. От другата страна на дъното на ямата тръгваше тесен, тъмен тунел, но нагоре нямаше как да се изкача – стената беше прекалено хлъзгава.
Бях в капан. Задъхана, направих няколко колебливи крачки в мрака на тунела. Прехапах устни, за да не изпищя, когато нещо изхрущя под краката ми. Залитнах назад и опашната ми кост изстена от болка. Продължих напред пипнешком и едната ми ръка докосна нещо гладко и твърдо, а когато я вдигнах пред очите си, видях, че нещото е и бяло.
Пръстите ми, дори през калта, добре познаваха този материал. Кост.
Застанах на четири крака и започнах да опипвам земята, като навлизах все по-дълбоко в тъмния тунел. Попаднах на още много кости, с всякаква форма и размери, и преглътнах ужасения си вик, когато най-сетне осъзнах къде съм попаднала. Едва когато ръката ми попадна върху гладкия купол на един череп, скочих на крака.
Трябваше да се измъкна. Веднага.
– Фейра – дочух гласа на Амаранта отдалеч. – Разваляш забавлението на всички!
Каза го сякаш съм нескопосан партньор на бадминтон и провалям играта.