– Излез!
Нямах подобно намерение, но тя ми каза онова, което исках да знам. Червеят не знае къде съм – не може да ме подуши. Разполагах с няколко секунди да се измъкна.
Когато зрението ми привикна към мрака в леговището на червея, пред мен лъснаха цели купчини кости – купчини, които се точеха напред в мрака. Калта тук беше по-гъста, сигурно заради купищата кости, които гниеха под нея. Трябва да се измъкна веднага, трябва да се скрия на място, което не представлява смъртоносен капан. Запрепъвах се обратно към ямата, съпроводена от шума на тракащи кости.
Щом се озовах на открито, се опитах да се покатеря по стръмната стена на ямата.
Няколко зеленолики елфи започнаха да сипят проклятия с гласове, подобни на кучешки лай, но аз не им обърнах внимание, съсредоточена върху опитите си да се изкатеря по стената. Успях да измина около сантиметър, преди да се подхлъзна обратно. Не мога да изляза без въже или стълба, а е прекалено опасно да се връщам в тунела и да търся друг изход оттам. Естествено, със сигурност има друг изход. Всяко животно прави два изхода от леговището си, но не исках да рискувам в мрака. Мракът ще ме направи сляпа и ще ме лиши от мизерното ми преимущество.
Единственият път за спасение е нагоре. Пак се опитах да се изкатеря по стената. Елфите горе все още мърмореха, недоволни. Докато са в такова настроение, аз съм в безопасност. Прилепих се към калната стена и задълбах с ръце в нея. Единственото, което постигнах, беше леденостудена кал под ноктите, преди да се свлека надолу за втори път.
Вонята, която насищаше въздуха в ямата, се просмука в мен. Преглътнах поредния позив за повръщане и отново, и отново се опитах да се покатеря. Елфите вече се смееха.
– Мишка в капан – каза един.
– Трябва ли ти стълбичка? – пропя друг.
Стълба.
Обърнах се към купчините кости и после ударих с ръка по стената на ямата. Стори ми се твърда. Всичко тук беше от кал и ако обитателят на ямата прилича на по-малките си и безопасни събратя, то вонята, следователно самата кал, са отпадъчният продукт от онова, което е минало през храносмилателната му система, оставяйки само костите.
Опитах се да не мисля за този отблъскващ факт и сграбчих двете най-големи и дебели кости, които успях да намеря веднага. И двете бяха по-дълги от краката ми и тежки, толкова тежки, когато ги забих в стената. Не знаех какво яде обикновено създанието, но това трябва да е било нещо с размерите на крава.
– Какво прави то? Какво е намислило? – изсъска един от елфите.
Грабнах трета кост и я забих дълбоко в стената, колкото високо успях да стигна. После взех четвърта, малко по-малка, и я затъкнах в колана си отзад. Изпробвах трите забити в стената кости с няколко резки дръпвания, поех си дъх, пренебрегнах гласовете на елфите и започнах да се катеря по стълбата. Собственоръчната ми стълба.
Първата кост издържа тежестта ми. Изпъшках и посегнах към втората, после се издърпах върху нея. Тъкмо посягах към третата, когато ме осени идея и аз замрях.
Елфите, които все още бяха наблизо, отново започнаха да викат.
Може и да се получи. Може и да се получи, ако действам правилно. Може и да се получи, защото трябва да се получи. Слязох обратно в ямата и чух как елфите, които ме наблюдаваха, започнаха да мърморят объркани. Извадих костта от колана си и я счупих о коляното си.
Собствените ми кости възроптаха от болка, но костта се счупи и сега имах две изострени в единия край парчета. Ще се получи.
Щом Амаранта иска да ловувам, ще ловувам.
Тръгнах към центъра на ямата, прецених разстоянието и забих двете кости в калта. После се върнах при купчините и бързо насъбрах още няколко яки, заострени парчета. Когато коляното ме заболя да ги чупя, започнах да ги слагам на земята и да ги настъпвам, за да се пречупят. Забивах кост след кост в дъното на ямата, докато цялата се покри с бели копия, освен едно малко ъгълче.
Не тръгнах да проверявам дали са здраво забити в калта. Или ще успея, или ще се проваля и ще свърша като поредната купчина кости. Имам само един шанс. Нищо друго. Все пак е по-добре от никакъв шанс.
Хукнах към костената си стълба, пренебрегвайки жиленето от острите парченца кост по пръстите ми, докато се катерех към третото стъпало, откъдето се изправих и забих четвъртото.
В следващия момент се прехвърлих през ръба на ямата и почти се разплаках от облекчение, че пак съм на открито.
Подредих три парчета кости в колана си – тежестта им ми подейства успокояващо и се втурнах към най-близката стена. Грабнах шепа от вонящата кал и я размазах по лицето си. Елфите засъскаха, когато взех още една шепа и я втрих в косата си, после по врата си. Вече привикнах към задушливата смрад и очите ми само леко се насълзиха, докато се покривах с кал. Дори легнах на земята и се овъргалях в нея. Трябваше да покрия с кал всеки сантиметър от тялото си. Всеки проклет сантиметър.