Познавахме се от години, макар и бегло – откакто семейството ми се засели тук, но никога не съм мислила за него, докато един ден не се засякохме на главния път към селото. Говорихме за кошницата с яйца, която той носеше – аз се възхищавах на нюансите на черупките: кафяво, бежово, бледосиньо и също толкова бледозелено. Обикновен, лек, може би малко неловък разговор, но когато ме изпрати по-късно до колибата ни, за пръв път се почувствах по-малко самотна. Седмица по-късно го замъкнах в онази порутена плевня.
Той беше единственият ми любовник през двете години, откакто се срещахме. Понякога се срещахме всяка вечер в продължение на седмица, друг път изминаваше цял месец, без да се видим. Но всеки път беше едно и също – вихрушка от разсъблечени дрехи, споделен дъх, езици и зъби. Понякога разговаряхме, по-точно той говореше за напрежението и отговорностите, с които го товари баща му. Най-често не разменяхме и дума. Не бих казала, че се любехме особено умело, но въпреки това беше вид освобождение, кратък отдих, малка проява на егоизъм.
Между нас нямаше любов и никога не е имало – поне не и това, което смятах, че имат предвид хората, когато говорят за любов. Но част от мен се натъжи, когато ми каза, че ще се жени. Въпреки това още не бях изпаднала дотолкова, че да го питам дали ще се виждаме и след сватбата му.
Айзък наклони глава в познат жест и после закрачи надолу по улицата, която извеждаше от града в посока към онази плевня, където щеше да ме чака. Не се криехме особено усърдно, но взимахме мерки да не бием твърде много на очи.
Неста цъкна с език и скръсти ръце.
– Силно се надявам, че вие двамата взимате предпазни мерки.
– Малко е късно да се преструваш, че това те интересува – казах аз. Но наистина се пазехме. Тъй като аз не можех да си я позволя, Айзък беше този, който пиеше противозачатъчната отвара. Знаеше, че иначе не бих го докоснала. Бръкнах в джоба си и извадих монета от двайсет медника. Илейн затаи дъх. Изобщо не погледнах сестрите си, когато им пъхнах монетата в ръцете и казах:
– Ще се видим вкъщи.
* * *
По-късно, след поредната вечеря със сърнешко, когато се събрахме всички пред огъня за онзи тих час преди лягане, се загледах в сестрите ми, които си шепнеха нещо и се смееха. Част от мен винаги им завиждаше за тази близост. Бяха изхарчили двайсетте медника до последния. Не знаех за какво, макар че Илейн донесе ново длето за баща ни. Наметалото и ботушите, за които мрънкаха, се бяха оказали прекалено скъпи. Но аз не им се скарах, не и след като Неста за втори път излезе да сече дърва, без да ù напомням. За щастие, са успели да избегнат втори сблъсък с Децата на благословените.
Баща ми дремеше в стола си с бастун, опрян на обезобразеното му коляно. Едва ли имаше по-подходящ момент да подхвана темата за Томас Мандрей с Неста. Обърнах се към нея и отворих уста.
В следващата секунда се разнесе рев, който ме оглуши, а сестрите ми изпищяха, когато в стаята нахлу снежна вихрушка, последвана от едно гигантско тяло.
4.
Не разбрах как дървената дръжка на ловджийския ми нож се озова в ръката ми. Първите няколко секунди бяха мъгла от ръмженето на огромния звяр със златиста козина, писъците на сестрите ми, смразяващия студ, който нахлуваше в къщата, и ужасѓното лице на баща ми.
Не беше мартакс, осъзнах аз след малко, но облекчението ми не трая дълго. Звярът беше едър като кон и макар тялото му да изглеждаше някак котешко, главата определено приличаше на вълча. На челото стърчаха два извити рога, които приличаха на еленови. Лъв, вълк или елен, нямаше съмнение какво можеха да причинят черните му, подобни на кинжали, нокти и огромните жълти зъби.
Ако бях сама в гората, сигурно щях да допусна страхът да ме погълне, да падна на колене и да се моля за бърза смърт. Но сега нямаше място за страх, не можех да си го позволя, макар сърцето ми да биеше лудешки. Някак си се озовах пред сестрите ми, а създанието се изправи на задни крака и от пастта му, пълна с остри зъби, се раздаде рев:
– УБИЙЦИ!
В мен обаче отекна друга дума. Елф.
От глупавите резби около вратата имаше толкова полза, колкото и от паяжините. Трябваше да попитам жената наемник как е убила онзи елф. Дебелият му врат обаче изглеждаше подходящо място за ножа ми.
Дръзнах да хвърля поглед през рамо. Сестрите ми пищяха, коленичили пред стената до камината, баща ми беше приклекнал пред тях. Още едно тяло, което трябва да защитавам. Доста необмислено, направих още една крачка към елфа, от който ме делеше масата, борейки се с треперенето в ръцете си. Лъкът и стрелите ми бяха в другия край на стаята, зад звяра. Трябваше да го заобиколя, за да стигна до ясеновата стрела... и да спечеля достатъчно време, за да мога да я изстрелям.