Но нямах време за мислене, нито да видя какво е това, защото трябваше да се скрия възможно най-дълбоко в тъмния тунел на червея. Сграбчих една кост, завъртях се и видях как червея пада в ямата.
Тялото му удари земята и се огъна, за да ме достигне и да нанесе последния удар, но вместо това въздухът се изпълни от хрущене.
И червеят спря да мърда.
Клечах в тунела, пълнех дробовете си с изгарящия въздух и се взирах в бездната на кошмарната уста, широко отворена, за да ме погълне. След няколко удара на сърцето осъзнах, че червеят няма да ме изяде, а след още няколко разбрах, че наистина се е надянал на копията от кости. Беше мъртъв.
Почти не чух изненаданото поемане на въздух и после радостните възгласи горе. Всъщност не мислех и не усещах кой знае какво, докато заобикалях червея и бавно се катерех нагоре по стената на ямата, без да изпускам самоделната си сабя.
Безмълвно, неспособна да изрека и дума, се запрепъвах из лабиринта. Лявата ми ръка пулсираше от болка, но тъй като цялото тяло ме болеше повече или по-малко, не ù обърнах внимание.
В момента, в който зърнах Амаранта на платформата ù, до ръба на лабиринта, стиснах свободната си ръка. Доказах любовта си. През ръката ми се стрелна болка, но аз я посрещнах с радост. Бях победила.
Погледнах нагоре към нея изпод свъсените си вежди и оголих зъби, без да се опитвам да сдържам гримасата. Устните ù бяха присвити и вече не държеше Тамлин за коляното.
Тамлин. Моят Тамлин.
Стиснах по-здраво дългата кост. Треперех, треперех от глава до пети. Но не от страх. О, не. Съвсем не беше от страх. Доказах любовта си, че и повече.
– Е – рече Амаранта с лека самодоволна усмивчица. – Предполагам, че всеки може да се справи.
Засилих се и хвърлих костта към нея с цялата сила, която ми остана.
Тя се заби в калта пред платформата, изпръска бялата ù рокля и остана така, потрепваща.
Елфите отново нададоха изумени възклицания, а Амаранта се втренчи в костта, преди да докосне пръските кал по роклята си. Устните ù бавно се разтеглиха в усмивка.
– Лошо момиче – каза тя.
Ако не ни разделяше непреодолим канал, щях да ù изтръгна гръкляна. Някой ден, ако доживея, ще я одера жива.
– Предполагам, ще се зарадваш да разбереш, че голяма част от двора ми изгуби солидно количество пари днес – каза тя и вдигна парче пергамент. Погледнах Тамлин, докато тя разглеждаше написаното. Зелените му очи блестяха и макар лицето му да беше призрачно бледо, можех да се закълна, че в изражението му се долавяше сянка на триумф.
– Да видим – продължи Амаранта, без да отмести поглед от пергамента, играейки си с костта на Юриан, която ù служеше за медальон. – Да, бих казала, че почти целият ми двор заложи, че ще умреш още през първата минута, неколцина сметнаха, че ще изкараш пет минути и – тя обърна листа – и само един заложи на твоята победа.
Обидно, но не и изненадващо. Не се противих, когато Аторът ме извади от канала и ме пусна пред платформата, преди да отлети. Наранената ми ръка пламтеше от болка.
Амаранта се намръщи на списъка със залозите и после размаха ръка.
– Отведете я. Баналната ù физиономия ми досади.
Тя стисна облегалките на трона си достатъчно силно, че кокалчетата ù да побелеят.
– Рисанд, ела тук.
Не останах да видя как Великият господар на Двора на Нощта се приближава до трона. Червени ръце ме сграбчиха ме и ме стиснаха здраво, за да не им се изхлузя. Бях забравила за калта, наслоена по мен, която сега ми беше като втора кожа. Когато ме бутнаха да вървя, още по-силна болка прониза ръката ми и сетивата ми се замъглиха в агония.
Едва тогава погледнах лявата си ръка и стомахът ми се обърна, щом зърнах кръвта, стичаща се от раната малко под лакътя, разкъсаните сухожилия, разпраната плът със забита в нея кост, чийто край се подаваше от другата страна на ръката ми.
Не успях да хвърля последен поглед на Тамлин, не можах да зърна Люсиен, за да му благодаря, преди болката да ме погълне. Пазачите почти ме занесоха в килията.
37.
Никой, дори Люсиен, не дойде да излекува ръката ми в дните, последвали победата ми. Болката ме смазваше, идеше ми да крещя всеки път, щом докоснех парчето кост, забито в плътта ми, а не можех да направя нищо друго, освен да седя на пода и да оставя раната да изсмуква силите ми, като се опитвам да не мисля за постоянното туптене, което разтърсва тялото ми с отровни светкавици.
Но още по-лоша беше растящата ми паника – раната не спира да кърви. Знаех какво означава непрестанното кървене. Държах раната под око или заради надеждата, че най-сетне ще видя кръвта да се съсирва, или от ужас пред първите признаци на възпаление.