Не можех да ям развалената храна, която ми носеха. Видът ù предизвикваше такова силно гадене, че единият ъгъл на килията ми вече вонеше на повърнато. Не ми помагаше и фактът, че все още бях покрита с кал, нито това, че в килията цареше студ.
Седях подпряна на стената в далечния ъгъл от вратата на килията и се радвах на хладината, която излъчваше камъкът. Събудих се от неспокоен сън и открих, че горя от висока температура. Треската беше като огън, от който всичко се размиваше. Наранената ми ръка лежеше отпусната на пода, а аз се взирах тъпо във вратата. Изведнъж тя сякаш се разклати и краищата ù се накъдриха.
Температурата трябва да е от някаква настинка, не треска от възпаление. Сложих ръка на гърдите си и в скута ми се посипаха люспици засъхнала кал. Всеки път щом си поемех въздух, сякаш гълтах натрошено стъкло. Не и треска. Не и треска. Не и треска.
Клепачите ми натежаваха, пареха. Не можех да заспя. Трябваше да се уверя, че раната не е възпалена, трябваше... да... да...
В този момент вратата наистина помръдна. Не, не самата врата, а мракът около нея, който сякаш се накъдри като повърхността на морето.
Страхът заседна в корема ми, когато видях как от мрака се оформи фигурата на мъж, сякаш се просмуква в килията през процепите между вратата и стената като сянка.
За секунди Рисанд придоби съвсем плътен вид и виолетовите му очи светнаха в мрака. Застана до вратата, а по устните му плъзна усмивка.
– В какво жалко състояние е любимата на Тамлин.
– Върви по дяволите – срязах го аз, но думите ми прозвучаха едва чуто. Чувствах главата си лека и натежала едновременно. Ако се опитах да стана, щях да падна.
Той се приближи с така характерната за него котешка грация и клекна пред мен. Подуши въздуха и се намръщи, когато усети вонята на повръщано. Опитах се да се наместя така, че да мога да го изритам в лицето или да отпълзя, но краката ми бяха като от олово.
Рисанд наклони глава настрани. Бледата му кожа сякаш сияеше с алабастрова светлина. Аз премигнах, за да прогоня мъглата, обхванала сетивата ми, но не можах дори да отвърна глава, когато пръстите му докоснаха челото ми.
– Какво ли ще каже Тамлин – промълви той, – ако разбере, че любимата му гние тук, изгаряща от треска? Не че може да дойде, при положение че всяко негово движение се следи.
Държах ръката си скрита в сенките. Последното, което ми трябва в момента, е той да разбере колко съм слаба.
– Махай се – казах аз. Очите ми пареха, а думите изгаряха гърлото ми. Трудно ми беше да преглъщам.
Той вдигна вежда.
– Идвам да ти предложа помощ, а ти имаш дързостта да ме гониш?
– Махай се – повторих. Очите ми бяха толкова зле, че опитите да ги държа отворени ми причиняваха болка.
– Спечели ми много пари, знаеш ли. Реших да се отплатя за услугата.
Подпрях глава на стената. Всичко се въртеше – въртеше се като пумпал, въртеше се като... преглътнах, за да не повърна.
– Дай да ти видя ръката – тихо каза той.
Не я помръднах от сенките – струваше ми се твърде тежка, за да я вдигна.
– Дай да я видя – изръмжа той. Без да изчака реакцията ми, ме хвана за лакътя и вдигна насила ръката ми към мътната светлина в килията.
Прехапах устни, за да не изкрещя, прехапах ги толкова силно, че прокървяха, когато в тялото ми изригна течен пламък от болка, главата ми се завъртя и всичките ми сетива се съсредоточиха в парчето кост, пронизало ръката ми. Те, елфите, никога няма да разберат колко много ме боли, защото ще го използват срещу мен.
Рисанд огледа раната и на чувствените му устни изплува усмивка.
– О, каква великолепна гнусота.
Аз изругах, а той се засмя.
– Такива думи от устата на една дама.
– Махай се – изхъхрих. Немощният ми глас бе не по-малко ужасяващ от раната.
– Не искаш ли да ти излекувам ръката? – пръстите му се стегнаха около лакътя ми.
– В замяна на какво? – отвърнах му с въпрос, без да отделям глава от стената – имах нужда от хладината на камъка.
– А, това ли. Животът сред елфи те е научил на някои неща.
Концентрирах се върху здравата си ръка, която лежеше на коляното ми, и на сухата кал под ноктите ми.
– Ще сключа сделка с теб – каза той безгрижно и внимателно постави ръката ми обратно на пода. Когато се допря до него, аз се напрегнах в очакване на поредната отровна светкавица от болка. – Ще ти излекувам ръката в замяна на самата теб. Две седмици всеки месец – две седмици, които аз сам ще избера, ще живееш с мен в Двора на Нощта. Веднага, щом тази бъркотия с трите изпитания приключи.