Очите ми се отвориха сами.
– Не.
Вече сключих една неизгодна сделка.
– Не? – той подпря ръце на коленете си и се наведе още по-близо. – Нима?
Всичко пред очите ми сякаш започна да танцува.
– Махай се – успях да кажа едва-едва.
– Отказваш предложението ми? Защо?
Аз не отговорих и той продължи:
– Явно чакаш някой от приятелите си. Люсиен, по-точно, нали? В края на краищата нали тъкмо той те излекува предишния път? О, не ме гледай така невинно. Аторът и приятелчетата му ти счупиха носа. Така че освен ако самата ти не разполагаш с магия, която криеш от нас, не мисля, че човешките кости могат да зараснат толкова бързо – очите му проблеснаха, той се изправи и се разтъпка. – Ето как виждам аз нещата, Фейра. Имаш два варианта. Първият, по-разумният, е да приемеш предложението ми.
Аз се изплюх в краката му, но той продължи да пристъпва напред-назад, след като ми хвърли неодобрителен поглед.
– Вторият вариант – който само глупак би избрал, е да ми откажеш и да оставиш живота си, а следователно този на Тамлин, в ръцете на шанса.
Той спря да се разхожда и ме погледна сериозно. Макар всичко наоколо да се въртеше и да танцуваше пред очите ми, нещо първично в мен замря пред силата на погледа му.
– Да кажем, че ще си изляза. Може Люсиен да ти се притече на помощ след пет минути. Може да дойде след пет дни. Може би изобщо няма да дойде. Между нас казано, след като се изложи пред целия двор по време на изпитанието ти, той ще се старае да остане незабележим. Амаранта не е особено доволна от поведението му. Тамлин дори наруши очарователното си мълчание, за да я умолява да го пощади – благороден воин е твоят Велик господар. Тя го послуша, разбира се, но едва след като го принуди собственоръчно да накаже Люсиен. Двайсет камшика.
Започнах да треперя и отново ми призля при мисълта как се е чувствал Великият ми господар, принуден да бичува със собствените си ръце своя приятел.
Рисанд сви рамене – красив, безгрижен жест.
– Така че въпросът всъщност е доколко си готова да вярваш на Люсиен и колко си склонна да рискуваш заради това си доверие. Вече се чудиш дали треската ти е първият признак на възпаление. Може да няма връзка с раната, може и да има. Може би всичко е наред. Или пък калта в леговището на червея е пълна с отрови. А може би Амаранта ще изпрати лечител, но докато това стане ти или ще си мъртва, или ще извадиш късмет, ако ти оставят ръката от лакътя нагоре.
Стомахът ми се стегна в болезнен възел.
– Не е нужно да навлизам в мислите ти, за да разбера всичко това. Вече знам онова, което ти бавно се опитваш да осъзнаеш – той отново приклекна пред мен. – Ти умираш.
Очите ми отново запариха. Всмуках устни навътре.
– Колко си готова да рискуваш в името на надеждата, че друг освен мен ще ти се притече на помощ?
Втренчих се в него, влагайки възможно най-много омраза в погледа си. Той е причината за всичко това. Той е казал на Амаранта за Клер. Той е накарал Тамлин да се моли.
– Е?
Оголих зъби.
– ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ.
Бърз като светкавица, той протегна ръка и сграбчи парчето кост, заседнало в ръката ми, след което го изви. От устните ми изригна писък, който раздра измъченото ми гърло. Светът се превърна в мъгла от черно, бяло и червено. Започнах да се мятам и гърча, но той не изпусна костта, изви я за последен път и ме пусна.
Задъхана, почти разплакана от болката, която отекваше из цялото ми тяло, аз вдигнах поглед към него и видях, че отново се усмихва самодоволно. Изплюх се в лицето му.
Той само се засмя, изправи се и избърса бузата си с ръкава на туниката.
– За последен път ти предлагам помощта си – каза той, застанал пред вратата. – Щом изляза от тази килия, предложението ми отпада.
Аз отново се изплюх и той поклати глава.
– Обзалагам се, че ще се изплюеш и в лицето на смъртта, когато дойде да те вземе.
После започна да се превръща в мрак – по силуета му плъзнаха тъмни вълнички от дълбока нощ.
Възможно е да блъфира, за да ме накара да приема предложението му. Но е възможно и да е прав – може би наистина умирам. Животът ми зависи от това. Много повече от живота ми зависи от избора, който ще направя. Ако Люсиен наистина не е в състояние да дойде... или ако дойде твърде късно...
Наистина умирах. Знаех го от известно време. А Люсиен подцени способностите ми, и то неведнъж – просто не успя да разбере колко ограничени са човешките ми сили. Беше ме пратил да ловя сюриел с няколко ножа и лък. Дори призна, че в онзи ден се е поколебал, когато е чул вика ми за помощ. Освен това може и да не знае колко съм зле. Да не разбира колко сериозна може да бъде инфекцията. Може да дойде един ден, един час или дори минута по-късно, когато наистина ще е прекалено късно.