Бялата като лунна светлина кожа на Рисанд започна да потъмнява, да се превръща в сянка.
– Чакай.
Тъмнината, която го поглъщаше, спря да се увеличава. За Тамлин... за Тамлин бих продала душата си, бих дала всичко, което имам, за да е свободен.
– Чакай – повторих.
Тъмнината изчезна и Рисанд отново стана елф от плът и кръв, при това широко усмихнат.
– Да?
Вдигнах брадичка, доколкото можах.
– Само две седмици?
– Само две – измърка той и коленичи пред мен. – Две мънички, кратички седмици на месец с мен, само това искам.
– Защо? И какви ще са... условията? – попитах, вкопчена в битка със замайването.
– А – рече той и приглади ревера на туниката си с цвят на обсидиан. – Ако ти кажа всичко това, няма да е толкова забавно, нали?
Погледнах съсипаната си ръка. Люсиен може никога да не дойде, да реши, че не заслужавам да си рискува живота за мен отново, след като веднъж вече е наказан. А ако лечителите на Амаранта ми отрежат ръката...
Неста би направила същото за мен и за Илейн. А Тамлин направи толкова много за мен и за семейството ми, макар да ме излъга за Договора и за това, че ме спасява от условията в него. Спаси живота ми в деня, когато ме преследваха нагите, и после за втори път го спаси, когато ме изпрати обратно у дома.
Не исках да мисля твърде задълбочено колко много давам в тази сделка, иначе отново ще се откажа. Срещнах погледа на Рисанд.
– Пет дни.
– Наистина ли ще се пазариш? – Рисанд се засмя тихо. – Десет дни.
Задържах погледа му, влагайки всичките си сили.
– Седмица.
Рисанд замълча за доста дълго време, докато очите му оглеждаха тялото и лицето ми. После каза:
– Седмица да бъде.
– Съгласна съм – казах аз. Устата ми се изпълни с металния вкус на магията, която се появи във въздуха между нас.
Усмивката му стана малко дивашка и преди да се подготвя, той сграбчи ръката ми. Последва мигновена ослепителна болка и собственият ми писък отекна в ушите ми, когато усетих как се чупят кости и плътта се разтваря, как от мен започва да изтича кръв и тогава...
Рисанд все така се усмихваше, когато отворих очи. Нямах представа колко дълго съм била в безсъзнание, но треската вече я нямаше, а главата ми беше напълно ясна. Седнах и видях, че и засъхналата кал по мен е изчезнала – чувствах се сякаш току-що съм се изкъпала.
И тогава вдигнах лявата си ръка.
– Какво си ми направил?
Рисанд се изправи и прокара ръка през късата си черна коса.
– В двора ми е традиция сключените сделки да се отпечатват върху плътта.
Потърках си ръката, която от лакътя до пръстите ми беше покрита със спирали и завъртулки, изписани с черно мастило. Дори пръстите не бяха пощадени, а в центъра на дланта ми бе татуирано голямо око. Изглеждаше котешко, а зеницата му, подобна на цепка, се взираше в мен.
– Накарай го да изчезне – казаха аз, а той се засмя.
– Вас хората много ви бива да показвате благодарността си, а?
От разстояние татуировката приличаше на дантелена ръкавица, но щом доближих ръката до лицето си, видях изящно изрисуваните цветя и завъртулки, които се преплитаха в една обща картина. Незаличима. Вечна.
– Не ми каза, че това ще се случи.
– Ти не ме попита. Вината не е моя.
Той тръгна към вратата, но спря пред нея, макар от раменете му да започна да се стеле тъмна нощ.
– Освен ако липсата ти на благодарност не е свързана със страха ти, че определен Велик господар няма да реагира положително на случилото се.
Тамлин. Вече си представях как ще пребледнее, как ще свие устни и ще се покажат ноктите му. Почти чух ръмженето, през което ще ме попита какво съм си въобразявала, че правя.
– Мисля, че на твое място ще изчакам подходящия момент, преди да му съобщя – посъветва ме Рисанд. Пламъчето в очите му бе достатъчно красноречиво. Рисанд не ми помогна от желание да ме спаси, а да нарани Тамлин. И аз паднах в капана – капан по-страховит от онзи, който направих за червея.
– Почивай си, Фейра – каза Рисанд. И след секунди се превърна в жива сянка, която се стопи в една цепнатина във вратата.
38.
Опитах се да не поглеждам към лявата си ръка, докато търках пода на коридора. Мастилото, което на светлина всъщност изглеждаше синьо, но толкова тъмно, че по-скоро приличаше на черно, обгръщаше мислите ми като мрачен облак, а те бездруго бяха достатъчно мрачни, дори да не се замислях за това, че се продадох на Рисанд. Не смеех да погледна окото на дланта си – имах абсурдното, но упорито чувство, че ще отвърне на погледа ми.