Потопих голямата четка в кофата, която червенокожите пазачи ми пъхнаха в ръцете. Почти не разбирах какво говорят, заради огромните им жълти зъби, но когато ми връчиха четката и кофата и ме избутаха в дългия коридор, настлан с бели мраморни плочи, разбрах какво искат от мен.
– Ако не блесне, докато стане време за вечеря – каза единият и зъбите му бяха лъснали, когато се ухили широко, – ще те завържем на шиш и ще те повъртим над огъня.
С тези думи двамата си отидоха. Нямах представа кога е времето за вечеря, така че започнах да търкам с всички сили. Гърбът ми вече пламтеше от болка, а чистех само от половин час. Но водата, която ми дадоха, беше мръсна и колкото повече търках мрамора, толкова по-мръсен ставаше. Когато се приближих към вратата, през която излязоха, за да помоля за чиста вода, открих, че е заключена. Нямаше да получа помощ.
Задачата е невъзможна и целта е да ме изтезават. Споменаха шиш – сигурно от него долитаха постоянните писъци в подземието. Дали няколко завъртания на шиша ще стопят плътта ми, или просто ще ме изгорят достатъчно сериозно, за да се принудя да приема още една сделка с Рисанд? Ругаех и търках с всички сили – грубата четина на четката скърцаше и шептеше по плочите. След нея оставаше кафява следа и аз изръмжах, когато за пореден път потопих четката във водата. Извадих я подгизнала от мръсна вода, която закапа по пода.
Мръсната следа се увеличаваше с всеки мой замах с четката. Дишайки накъсано и учестено, аз захвърлих четката и покрих лице с мокрите си ръце. Свалих лявата, когато осъзнах, че окото на дланта ми се притиска към бузата ми.
Започнах да дишам по-дълбоко, за да се успокоя. Трябва да има разумен начин да се справя със задачата, трябва да има някаква хитрина, нещо, което опитните съпруги са правили и е останало във времето. Шиш – привързана на шиш като прасе за печене.
Грабнах четката и затърках отново пода, докато не ме заболяха ръцете. Подът изглеждаше така, сякаш някой е разливал кал по него. И колкото по-силно търках, толкова по-бързо мръсотията се превръщаше в кал. Сигурно ще моля за милост и пощада, докато ме въртяха на шиша. По голия труп на Клер имаше червени следи – от какъв ли инструмент за изтезания са причинени? Ръцете ми се разтрепериха и аз оставих четката. Можех да се справя с гигантски червей, но да измия пода се оказа невъзможно.
Някъде по-надолу по коридора се чу отварянето на врата и аз веднага скочих на крака. Една червенокоса глава надникна иззад вратата. Въздъхнах от облекчение. Люсиен...
Не беше Люсиен. Лицето, което се обърна към мен, беше женско и не носеше маска.
Жената изглеждаше малко по-възрастна от Амаранта, но порцелановата ù кожа бе запазила младежката си руменина – съвсем деликатен розов оттенък по бузите. Червената коса подсказа коя може да е жената, а когато кафявите ù очи срещнаха моите, нямах вече никакво съмнение.
Сведох глава пред Великата господарка на Двора на Есента и тя също кимна леко. Предположих, че това е достатъчно голям знак за внимание.
– За това, че ù каза името си, за да пощадиш живота на сина ми – каза тя с глас сладък, напомнящ зрели ябълки, погалени от слънцето. Явно е била сред тълпата в онзи ден. Тя посочи към кофата с дълга, изящна ръка. – Дългът ми е платен.
После изчезна зад вратата, а аз мога да се закълна, че след нея остана аромат на печени кестени и звук като припукване на огън.
След като вратата се затвори осъзнах, че съм пропуснала да ù благодаря, и едва след като погледнах в кофата, видях, че съм скрила лявата си ръка зад гърба.
Коленичих до кофата и потопих пръсти във водата. Извадих ги чисти.
Потръпнах, отпуснах за момент ръце върху коленете си и после излях водата на пода и загледах как отмива мръсотията.
* * *
За неудоволствие на пазачите, бях изпълнила невъзможната им задача. Но на следващия ден те с усмивка ме вкараха в огромна, тъмна спалня, осветена едва доловимо от няколко свещи, и посочиха към зейналата камина.
– Една слугиня разсипа леща в пепелта – изгрухтя единият от пазачите и ми подхвърли дървена кофа. – Разчисти я преди собственикът на стаята да се върне, иначе ще ти обели кожата на ивици.
Последва затръшване на вратата, превъртане на ключа в ключалката и аз останах сама.
Да се отделят зърната леща от пепелта и угасналите въглени – безумно, безполезно и...
Приближих се до тъмната камина и се сгърчих вътрешно.