Невъзможно.
Хвърлих бърз поглед на спалнята. Нямаше прозорци или друг изход, освен вратата, през която ме вкараха. Леглото беше огромно и застлано спретнато с чаршафи и завивки от... черна коприна. Освен него нямаше почти никакви мебели, нямаше и разхвърляни дрехи, книги или оръжия. Сякаш обитателят на спалнята никога не е спал в нея. Коленичих пред камината и задишах дълбоко.
Напомних си, че имам остро зрение. Можех да забележа зайците, скрити в гъстите храсти, и да проследя повечето създания, които се опитваха да останат незабелязани. Едва ли събирането на леща ще е чак толкова трудно. Въздъхнах, пропълзях напред и започнах.
* * *
Сбърках.
Два часа по-късно очите ми горяха от болка и макар да бях преровила всеки сантиметър от камината, все намирах още и още лещени зърна, които неизвестно как съм пропуснала. Пазачите не ми казаха кога ще се върне собственикът на спалнята, така че всяко цъкане на часовника върху полицата над камината ми звучеше като погребална камбана и всяка стъпка, която дочуех от коридора, ме караше да посегна към железния ръжен, подпрян на стената до камината. Амаранта не спомена нищо за отвръщане на удара – не каза изрично, че не ми е позволено да се защитавам, ако някой ме нападне. Ако ще умирам, поне да го направя с размах.
Ровех из камината отново и отново. Ръцете ми почерняха от пепелта, дрехите ми се покриха със сажди. Не е възможно да са останали още зърна, не може...
Ключалката изщрака и аз скочих на крака, посягайки към ръжена, след което се завъртях с лице към вратата, скрила желязната пръчка зад гърба си.
В стаята нахлу тъмнина, която разлюля пламъчетата на свещите като леден вятър. Стиснах по-здраво ръжена и се притиснах към каменната стена до камината, макар че тъмнината седна на леглото и след малко придоби позната форма.
– Колкото и да ми е приятно да те видя, Фейра, скъпа – каза Рисанд, просна се на леглото и подпря глава на ръката си, – искам ли да знам защо ровиш в камината ми?
Присвих крака в коленете, готова да побягна, да се сниша или да направя каквото и да е, за да стигна до вратата, която ми изглеждаше толкова далечна.
– Казаха ми да събера лещата от пепелта, иначе ще ми одереш кожата.
– Нима?! – попита той с котешка усмивка.
– На теб ли трябва да благодаря за идеята? – изсъсках аз. Не му е позволено да ме убива, заради сделката ми с Амаранта, но... има и други начини да ме нарани.
– О, не! – проточи той. – Още никой не е разбрал за нашата малка сделка, а ти умееш да си държиш устата затворена. Много ли те мъчи срамът?
Стиснах зъби и посочих с ръка към камината, без да пускам ръжена, който държах зад гърба си.
– Достатъчно ли е чисто?
– Защо изобщо е имало леща в камината ми?
Изгледах го безизразно.
– Предполагам, че събирането ù е една от дребните домакински задачи, възложени ми от любовницата ти.
– Хм – каза той и заразглежда ноктите си. – Изглежда, тя и приятелчетата ù си мислят, че мога да намеря начини да се позабавлявам с теб.
Устата ми пресъхна.
– Или пък те подлагат на изпитание – успях да промълвя. – Ти каза, че си заложил на мен в първата задача. Тя не изглеждаше особено доволна от този факт.
– И поради каква причина Амаранта ще иска да ме изпитва?
Не отместих очи от виолетовия му поглед. „Курвата на Амаранта“ го нарече Люсиен.
– Ти я излъга. За Клер. Знаеше много добре как изглеждам.
Рисанд се изправи до седнало положение с едно плавно движение и подпря ръце на бедрата си. Толкова грация в това толкова силно тяло. Колех наред по бойното поле много преди да се родиш, каза той на Люсиен. Не се съмнявах, че говори истината.
– Амаранта играе своите игри – каза той, – аз играя моите. След известно време става досадно тук долу.
– Тя те пусна за Огнената нощ. А после ти някак си успя да се измъкнеш, за да сложиш главата в градината.
– Тя ме накара да сложа главата в градината. А що се отнася до Огнената нощ... – той ме огледа от горе додолу. – Имах си свои причини да дойда. Не си мисли, Фейра, че не ми е струвало нищо – той отново се усмихна, но очите му не се смееха. – Ще оставиш ли ръжена, или да очаквам, че скоро ще започнеш да го размахваш?
Преглътнах ругатнята и извадих ръжена иззад гърба си, но не го пуснах.
– Храбър опит, но безсмислен – каза той.
Беше вярно, напълно вярно, щом даже няма нужда да вади ръце от джобовете, за да хване съзнанието на Люсиен в ноктите си.
– Защо ти имаш толкова сила, а другите не? Мислех, че тя ти я е отнела.