Той вдигна идеално оформена тъмна вежда.
– О, отне ми я. Това... – усетих милувката на нокът по съзнанието си. Дръпнах се назад и се блъснах в ръба на камината. Натискът върху съзнанието ми изчезна. – Това е само остатък. Огризките, с които ми е позволено да си играя. Твоят Тамлин има силата си на звяр и преобразяванията. Моят арсенал е от по-смъртоносно естество.
Знаех, че не блъфира – не и след като усетих ноктите му в главата си.
– Значи не можеш да се трансформираш? Не го ли могат всички Велики господари?
– О, можем го. Във всеки от нас се спотайва звяр и от време на време реве, за да бъде пуснат навън. Докато твоят Тамлин предпочита козината, аз намирам крилете и ноктите за по-приятни.
Мразовитият пламък на ужаса облиза гръбнака ми.
– Можеш ли да се трансформираш сега, или тя ти е отнела тази способност?
– За малко човече задаваш твърде много въпроси.
В следващия момент мракът около него започна да се вълнува, да се гърчи и усуква, когато той се изправи на крака. Премигнах и всичко свърши.
Неволно вдигнах ръжена, чийто връх досега сочеше към земята.
– Не е пълна трансформация, както виждаш – каза Рисанд и тракна с черни, остри като бръсначи нокти, които се появиха на мястото на пръстите на ръцете му. Под коленете краката му бяха обвити в тъмнина и завършваха отново с нокти вместо пръсти. – Не обичам особено да се поддавам изцяло на първичното си аз.
Наистина, беше запазил лицето си, атлетичното тяло, но зад гърба му се виждаха огромни, черни, ципести криле – приличаше на прилеп като Атора. Той ги прибра чинно, но острия нокът, който увенчаваше върха на всяко сгънато крило, се виждаше ясно. Образът беше ужасяващ, зашеметяващ – лицето на хиляди кошмари и сънища. Онази безполезна част от мен се развълнува при вида му от начина, по който светлината на свещите прониква през черната ципа на крилете, осветявайки вените, и как се отразява от ноктите му.
Рисанд обърна глава наляво и надясно и всичко изчезна за миг – крилете, ноктите, краката. Пред мен отново стоеше елегантно облеченият, невъзмутим мъж.
– Няма ли да се опиташ да ме ласкаеш?
Допуснах много, много голяма грешка, когато му обещах живота си.
Казах:
– Вече имаш достатъчно добро мнение за себе си. Съмнявам се, че ласкателствата на един малък човек имат някакво значение за теб.
Той се изсмя – смях, който прониза костите ми и стопли кръвта ми.
– Не мога да реша дали да те смятам за възхитителна, или за изключително глупава, заради дързостта, която проявяваш към един Велик господар.
Изглежда, че само в негово присъствие не мога да си държа езика зад зъбите. Затова се осмелих да попитам:
– Знаеш ли отговора на гатанката?
Той скръсти ръце.
– Ще мамиш, а?
– Тя не каза, че нямам право да ползвам помощ.
– А, да, но след като накара онези да те пребият, ни нареди да не ти помагаме.
Зачаках да чуя повече, но той поклати глава.
– Дори и да искам да ти помогна, не мога. Когато тя дава заповеди, ние се подчиняваме.
Той отърси някаква невидима прашинка от черния си жакет.
– Хубаво е, че ме харесва, нали?
Отворих уста да настоявам, да го умолявам. Ако това ще доведе до моментална свобода...
– Не си хаби дъха – каза той. – Не мога да ти помогна, никой тук не може. Ако тя ни нареди да спрем да дишаме, ще бъдем принудени да се подчиним.
Той се намръщи и щракна с пръсти. Саждите, мръсотията и пепелта изчезнаха от кожата ми и отново изгледах чиста, сякаш току-що съм се изкъпала.
Изгледах го безизразно, а той посочи камината.
Беше безупречно чиста, а кофата ми беше пълна с леща. Вратата се отвори сама и се появиха пазачите, които ме довлякоха тук. Рисанд размаха лениво ръка към тях.
– Тя си изпълни задачата. Отведете я.
Те посегнаха да ме сграбчат, но той оголи зъби в усмивка, която беше всичко друго, но не и дружелюбна, и те се заковаха на място.
– Повече никаква домакинска работа, никакви задачи – каза той. Гласът му звучеше почти еротично. Жълтите очи на пазачите се изцъклиха, с поглед зареян в пространството, а острите зъби лъснаха, когато устите им зейнаха. – Кажете и на другите. Няма да влизате в килията ù и няма да я докосвате. Ако я докоснете, ще вземете кинжалите си и ще се изкормите сами. Разбрано?
Последваха замаяни, объркани кимания, после пазачите премигнаха и сякаш се събудиха. Прикрих треперенето си. Омая, контрол над съзнанието – каквото и да им е направил, действаше. Те ме подканиха да се приближа към тях с жест, но не посмяха да ме докоснат.
Рисанд ми се усмихна.
– Няма защо да ми благодариш – измърка той, докато излизах.