39.
От този момент нататък, всяка сутрин и всяка вечер в килията ми се носеше прясна, топла храна. Изяждах я за минути и въпреки това проклинах Рисанд. Докато стоях в килията, нямаше какво да правя, освен да размишлявам върху гатанката на Амаранта – което най-често свършваше с опустошително главоболие. Повтарях си я отново и отново, но без полза.
Минаваха дни, в които не виждах нито Люсиен, нито Тамлин, а Рисанд така и не се появи да ми се подиграва. Бях сама, напълно сама, заключена в тишината на килията, макар писъците из подземието да продължаваха ден и нощ. Когато вече не можех да ги издържам, поглеждах окото, татуирано на дланта ми. Чудех се дали го е направил, за да ми напомня за Юриан – жесток, дребнав шамар в лицето, намек, че скоро ще му принадлежа така, както древният воин принадлежи на Амаранта.
От време на време говорех на окото и после се проклинах каква съм глупачка. Проклинах и Рисанд. И мога да се закълна, че докато заспивах една нощ, то премигна.
Ако броях правилно колко пъти са ми носили храна досега, бяха изминали четири дни от последния ми разговор с Рисанд в спалнята му, когато два женски Върховни елфа дойдоха в килията ми.
Появиха се от цепнатините между вратата и стената, оформиха се от струйки мрак, точно като Рисанд. Но докато той накрая приемаше съвсем плътна форма, тези двете си останаха фигури, прилични на сенки, с едва загатнати черти и форми, освен разветите им дълги роби. Не продумаха, когато се приближиха към мен. Не се опитах да се боря – нямаше с какво, а и нямаше къде да избягам. Ръцете, които стиснаха моите, бяха хладни, но плътни, сякаш сенките са само покритие, втора кожа.
Сигурно ги е изпратил Рисанд, трябва да са негови прислужници от Двора на Нощта. Имах чувството, че са неми, защото не отвориха уста, само се притиснаха към мен от двете ми страни и така пристъпихме, физически пристъпихме през затворената врата, все едно не съществуваше. Сякаш и аз се превърнах в сянка. Коленете ми омекнаха от усещането – имах чувството, че по гърба и ръцете ми се разхождат паяци, докато вървяхме по коридорите на мрачното, изпълнено с писъци подземие. Никой от пазачите не се опита да ни спре, дори не поглеждаха към нас. Явно бяхме скрити от омая. От нас се виждаше само вълничка в мрака, там, където минавахме.
Елфите ме преведоха по прашни стълби и по пусти коридори, докато стигнахме една с нищо незабележима стая, където ме съблякоха, изкъпаха ме грубо и после, за мой ужас, започнаха да рисуват по тялото ми.
Четките им бяха студени и ме гъделичкаха, но сенчестите им ръце ме стиснаха здраво при опита ми да се отдръпна. Стана още по-зле, когато започнаха да рисуват и по интимните части на тялото ми и ми струваше огромно усилие да се въздържа да не ритна някоя от тях в лицето. Не ми дадоха обяснение за действията си, нито намек дали това е поредното мъчение, измислено от Амаранта. Дори да се опитам да избягам, няма къде да отида, не и без да обрека Тамлин на още по-лоша съдба.
От шията нагоре изглеждах като царска особа. Лицето ми бе покрито с козметика – червило на устните, златист прах по клепачите, чернило, очертаващо очите, а косата ми беше сплетена около малка златна диадема, инкрустирана със сини лапис лазули. От шията надолу обаче изглеждах като играчка на някой езически бог. Вече не беше само ръката, двете сенки бяха татуирали цялото ми тяло и щом синьочерното мастило засъхна, ме облякоха в прозрачна рокля.
Ако изобщо може да се нарече рокля. Не беше нищо повече от две дълги и тесни парчета тънка, прозрачна материя, достатъчно широки да покрият гърдите ми, закрепени на всяко рамо с по една златна брошка. Надолу стигаха до обсипан със скъпоценни камъни колан, легнал ниско на хълбоците ми, където се съединяваха в едно по-голямо парче, което се спускаше между краката ми до земята. Почти цялото ми тяло бе изложено на показ, а от студения полъх на въздуха по гърба ми разбрах, че и отзад нещата не са много по-различни.
Смразяващият бриз, който милваше тялото ми, бе достатъчен да изпадна в ярост. Двете сенки не обърнаха внимание на настояванията ми да ме облекат в нещо друго. Лицата им бяха скрити зад плътни воали, но ръцете им ме стиснаха силно, когато се опитах да сваля роклята от себе си.
– Не бих го направил – каза един дълбок, мелодичен глас откъм вратата. Рисанд се подпираше на стената, скръстил ръце.
Трябваше да се досетя, че това е негова работа, да ми го подскажат мотивите, вложени в рисунките по тялото ми.
– Сделката ни още не е влязла в сила – сопнах му се аз. Инстинктите, които винаги ми подсказваха да си държа устата затворена около Тамлин и Люсиен, неизменно ме проваляха в присъствието на Рис.