Той вдигна лявата ми ръка, за да покаже татуировката, чието мастило не блестеше така, както онова по тялото ми.
– До края на живота ù – добави той нехайно, взрян в очите на Амаранта.
Кралицата на елфите се поизправи на трона си – дори окото на Юриан изглеждаше втренчено в мен и в Рисанд. До края на живота ми – каза го така, сякаш животът ми ще продължи дълго, много дълго.
Явно вярва, че ще успея да премина всички изпитания на Амаранта.
Приковах поглед в профила му, в елегантния нос и чувствените устни. Игри – Рисанд обича да играе игри и ми се струваше, че съм станала ключов играч в една от тях.
– Приятно прекарване на празненството ми – беше единственият отговор на Амаранта, която си играеше с костта медальон. Рисанд сложи ръка на гърба ми, за да ме насочи към тълпата, да ме отдалечи от Тамлин, който все така стискаше облегалките.
Тълпата се държеше на разстояние от нас. Не смеех да погледна никого от страх, че може пак да обърна глава към Тамлин или да зърна Люсиен, да видя изражението му, когато той ме види така.
Вървях с вдигната глава. Няма да допусна да усетят слабостта ми. Да научат, че това излагане на показ пред всички тях ме убива, че рисунките със символите на Рисанд по цялото ми тяло, направени само за да наранят Тамлин, виждайки ме така унизена, ме смазват.
Рисанд се спря пред една маса, отрупана с великолепни ястия. Върховните елфи около нас бързо се разпръснаха. Ако наоколо присъстваха и други членове на Двора на Нощта, то те не излъчваха мощ като Рисанд и прислужниците му и не смееха да се доближат. Музиката се засили, което ми подсказа, че някъде из залата се танцува.
– Вино? – попита той, предлагайки ми бокал.
Първото правило на Алис. Поклатих глава отрицателно.
Той се усмихна и отново ми подаде бокала.
– Пий. Ще ти потрябва.
Пий, отекна в съзнанието ми и пръстите ми посегнаха към бокала. Не. Не, Алис каза да не пия тукашното вино, което не е като онова весело, освобождаващо вино от празненството за миналото слънцестоене.
– Не – казах аз и няколко елфи, които ни наблюдаваха от безопасно разстояние, се разкикотиха.
– Пий – нареди той и непослушните ми пръсти се вкопчиха в бокала.
* * *
Събудих се в килията си, все още облечена с носната кърпичка, която той наричаше рокля. Всичко около мен се въртеше толкова силно, че едва успях да допълзя до ъгъла, преди да повърна. И отново. И отново. Когато изпразних стомаха си, се довлякох до противоположния ъгъл и се строполих на земята.
Заспах и спах на пресекулки, а светът не спираше да се върти около мен. Бях завързана за колело, което се въртеше ли, въртеше...
Едва ли е нужно да казвам, че почти целия ден ми беше лошо.
Тъкмо спрях да ровя из чинията с топла вечеря, която се появи в килията ми преди малко, когато вратата изскърца и през нея надникна лице с маска на лисица, от което ме гледаше присвито метално око.
– Мамка му – каза Люсиен. – Тук е направо ледник.
Така беше, но на мен твърде много ми се гадеше, за да обръщам внимание на това. Беше ми трудно дори да си държа главата изправена, да не говорим да задържа каквато и да е храна в стомаха си. Той откопча наметалото си и го наметна на раменете ми. Тежката му топлина се просмука в мен.
– Виж всичко това – рече той, загледан в шарките по тялото ми. За щастие, всички бяха непокътнати, освен на няколко места около талията ми. – Кучи син.
– Какво стана? – успях да промълвя, без да съм сигурна, че искам да чуя отговора. Единствените ми спомени бяха за дива музика.
Люсиен се отдръпна и ме огледа.
– Не мисля, че искаш да знаеш.
Погледнах няколкото размазани рисунки около талията – следите приличаха на отпечатъци от ръце.
– Кой ми направи това? – попитах тихо, втренчена в петната.
– Кой мислиш?
Сърцето ми се сви и сведох очи към земята.
– А Тамлин... той видя ли?
Люсиен кимна.
– Рис го направи само за да го изкара от равновесие.
– И успя ли? – все така не можех да погледна Люсиен в лицето. Знаех поне, че с мен не е злоупотребявано, съдейки по следите от ръце. Поне това.
– Не – каза Люсиен и аз се усмихнах мрачно.
– А какво... какво правих?
Толкова за предупреждението на Алис.
Люсиен издиша рязко и прокара ръка през червената си коса.
– Той те накара да танцуваш за него през по-голямата част от нощта. А когато не танцуваше, седеше в скута му.
– Какви танци? – поисках да разбера.
– Не като тези, които танцува с Тамлин на слънцестоенето – рече Люсиен и лицето ми пламна. От мъглата, която представляваха спомените ми от миналата нощ, успях да извадя един за близостта на две определени виолетови очи – очи, в които проблясваше дяволитост.