Всеки път, когато отново влезех в тронната зала, успявах да хвърля само един бегъл поглед към Тамлин, преди виното да започне да действа. Не криех любовта и болката, които изпълваха очите ми, когато срещнеха неговите.
* * *
Прислужниците тъкмо приключваха с обличането и рисуването ми – този път прозрачната рокля бе в кървавочервено и оранжево, когато Рисанд влезе в стаята. Прислужниците сенки, както обикновено, излязоха през стената и изчезнаха. Но вместо да ме подкани с жест да тръгна с него, този път Рисанд затвори вратата.
– Второто ти изпитание ще се проведе утре вечер – каза той равнодушно. Златно-сребърния конец, с който беше избродирана черната му туника, проблесна на светлината на свещите. Никога не се обличаше в други цветове.
Новината ми подейства като удар с камък по главата. Бях изгубила представа за дните.
– И какво?
– Може да се окаже последното – каза той и се подпря на касата на вратата, скръстил ръце.
– Ако смяташ чрез заплахи да ме включиш в поредната си игра, си губиш времето.
– Няма ли да ме умоляваш да ти разреша да прекараш една последна нощ с любимия ти?
– Ще получа тази нощ, както и всички след нея, когато премина и през последното изпитание.
Рис сви рамене, после се усмихна широко, отблъсна се от вратата и пристъпи към мен.
– Чудя се дали и с Тамлин си се държала толкова бодливо, докато му беше пленница.
– Той никога не се е държал с мен като с пленница или като с робиня.
– Не... как би могъл? При този срам от жестокостта на баща му и братята му, който така му тежи на горкия, благороден звяр. Но може би ако си беше направил труда да понаучи това-онова за жестокостта, какво значи да си Велик господар, Дворът на Пролетта нямаше да падне.
– И твоят двор падна.
Във виолетовите очи проблесна тъга. Нямаше да я забележа, ако не я бях... усетила дълбоко в себе си. Погледът ми се насочи към окото, татуирано върху дланта ми. Що за татуировка е това? Вместо това обаче го попитах друго:
– Когато дойде за Огнената нощ, за Ритуала, каза, че това ти е струвало скъпо. Ти ли си един от Великите господари, заклели се във вярност на Амаранта, в замяна на това да не са постоянно затворени тук?
Каквато и тъга да видях в очите му, тя изчезна – остана само студено, изскрящо спокойствие. Мога да се закълна, че на стената зад него се мерна сянката на чифт мощни криле.
– Какво правя или съм направил за двора си не е твоя работа.
– А тя какво е правила през последните четиридесет и девет години? Принуждавала е всички да живеят тук и е изтезавала когото ù хрумне и както ù хрумне. С каква цел?
Кажи ми каква заплаха е тя за нашия свят – исках да го помоля. – Кажи ми какво значи всичко това, защо се случват толкова ужасни неща.
– Господарката на планината не се нуждае от оправдания за действията си.
– Не...
– Развлеченията ни очакват – каза той и посочи вратата зад себе си.
Знаех, че навлизам в опасна територия, но не ме интересуваше.
– Какво искаш от мен? Освен да измъчваш Тамлин?
– Измъчването на Тамлин е най-голямото ми удоволствие – каза той и се поклони подигравателно. – А относно първия ти въпрос, нима на един мъж са му нужни причини, за да се наслаждава на компанията на една жена?
– Ти ми спаси живота.
– И чрез твоя живот, спасих този на Тамлин.
– Защо?
Той ми намигна и приглади синкавочерната си коса.
– Това, Фейра, е истинският въпрос, нали така?
С тези думи той ме поведе към тронната зала.
Когато стигнахме, аз се подготвих за поредната доза вино и унижения. Само че тълпата бе вперила погледи в Рисанд. Очите на братята на Люсиен не го изпускаха. Гласът на Амаранта се извиси над музиката и го призова при нея.
Той спря, озърна се към братята на Люсиен, които се приближаваха към нас, съсредоточили вниманието си върху мен. Изглеждаха ентусиазирани, изгладнели и зли. Отворих уста да помоля Рисанд, без излишна гордост, да не ме оставя сама с тях, докато той говори с Амаранта, но той сложи ръка на гърба ми и ме побутна напред.
– Стой наблизо и си дръж устата затворена – прошепна в ухото ми, докато ме водеше напред. Тълпата се разделяше пред нас, сякаш бяхме обхванати от пламъци, и не след дълго пред нас се разкри изненадваща гледка.
Не пред нас, поправих се, пред Рисанд.
Един елф с кафява кожа лежеше свит на пода пред трона на Амаранта и ридаеше тихо. Тя му се усмихваше като змия – толкова се бе съсредоточила върху него, че не ме и погледна. До нея Тамлин продължаваше да стои неподвижно, с безизразно лице. Звяр без нокти.