Но може би Рисанд е проявил тази милост заради собствените си планове в игрите, които играеше. Може би това, че уби елфа бързо, вместо да унищожи съзнанието му и да го превърне в жив труп, беше поредният внимателно преценен ход.
Той не спря нито веднъж по пътя си през огромната зала, но когато стигнахме до масата с храна и напитки, той ми подаде обичайния бокал и сам изгълта един наведнъж. Не каза нищо, преди виното да ме отнесе далече от разума.
40.
Дойде време за второто ми изпитание.
С блеснали зъби Аторът ми се хилеше, докато стоях пред Амаранта. Бяхме в поредната пещера – по-малка от тронната зала, но достатъчно голяма да предположа, че е друго място за развлечения. Нямаше украса или мебели, само позлата по стените, а самата кралица седеше на резбован дървен стол. Тамлин стоеше изправен до нея. Не задържах дълго погледа си на Атора, който се извисяваше от другата страна на стола на кралицата, а дългата му змийска опашка биеше по пода. Бездруго ми се хилеше само за да ме изнерви.
И имаше ефект. Дори погледът към Тамлин не можа да ме успокои. Когато Амаранта ми се усмихна, ръцете ми се свиха в юмруци.
– Е, Фейра, дойде моментът за второто ти изпитание.
Звучеше толкова самодоволно, толкова сигурна, че смъртта ме очаква всеки миг. Бях ужасена от това, което предстои. Глупаво бе да откажа смъртта в зъбите на червея. Тя подпря глава на едната си ръка. В пръстена ù окото на Юриан се обърна – наистина се обърна, за да ме погледне, а зеницата му се разшири в оскъдната светлина.
– Успя ли да разгадаеш гатанката ми?
Не си направих труда да отговарям.
– Много лошо – каза тя и се нацупи. – Но днес съм особено благоразположена.
Аторът се изкиска, а зад мен се чу съскащият смях на няколко елфи, чиито звуци пропълзяха по гърба ми.
– Какво ще кажеш за малко упражнения по разгадаване? – каза Амаранта и аз се насилих да запазя равнодушното си изражение. Щом Тамлин се преструва на равнодушен, за да защити и двама ни, значи и аз мога да го направя.
Все пак рискувах да отправя един поглед към моя Велик господар и видях, че очите му са приковани в мен. Единственото, което исках, бе да го прегърна, да усетя тялото му само за миг... да го помириша, да чуя как произнася името ми...
Трудно беше да преглътна сълзите, които напираха в очите ми, но успях. Нямаше да направя удоволствие на събраните елфи да видят как се пречупвам.
В залата отекна тихо съскане и аз осъзнах, че Амаранта гледа към Тамлин и се мръщи. Дори не забелязах, че се гледаме втренчено.
– Започнете – рязко каза Амаранта и преди да успея да се приготвя, подът потрепери.
Коленете ми се подгънаха и аз размахах ръце, за да не падна, когато каменният под започна да потъва в обширна, квадратна яма. Няколко елфи се изкикотиха, но аз отново срещнах погледа на Тамлин и го задържах, докато не се спуснах толкова ниско, че лицето му изчезна отвъд ръба на ямата.
Огледах четирите стени на ямата, в търсене на врата или какъвто и да е знак за онова, което предстои. Две от стените бяха от гладък, лъскав камък – твърде хлъзгави и отвесни, за да мога да се изкатеря по тях. Третата стена всъщност не беше стена, а желязна решетка, която разделяше помещението на две, а от другата ù страна...
Дъхът ми секна.
– Люсиен.
Беше прикован с вериги към пода, в средата на онази половина от помещението и единственото му живо око беше толкова ококорено, че ирисът му се губеше в бялото на роговицата. Металното око се въртеше като подивяло. Кошмарният му белег се открояваше ясно върху бледата кожа. Амаранта отново ще го използва като играчка.
Нямаше врати, нямаше как да стигна до него, освен ако не се покатеря по решетката. Дупките между железните прътове бяха широки и сигурно ще успея да се покатеря и да я прескоча. Но не посмях.
Елфите започнаха да говорят един през друг и се чу звън на монети. Дали Рисанд отново е заложил на мен? Насред тълпата проблесна червенокоса глава – четири червенокоси глави, и аз изопнах гръб. Знаех, че братята на Люсиен ще бъдат доволни да го видят в това положение, но къде е майка му? Баща му? Няма начин Великият господар на Двора на Есента да не присъства. Огледах тълпата. Нито следа от тях. Но пък видях Амаранта, застанала с Тамлин на ръба на ямата, да гледа надолу. Тя ми кимна леко и посочи с елегантен жест стената под краката си.