– Тук, Фейра, мила, ще откриеш следващата си задача. Просто отговори на въпроса, като избереш правилния лост и ще спечелиш. Ако избереш грешния лост, си обречена. Тъй като има само три лоста, мисля, че ти давам доста голямо предимство.
Тя щракна с пръсти и нещо метално заскърца.
– Разбира се – добави тя, – ако разгадаеш гатанката навреме.
Високо горе двете огромни железни решетки, които помислих за полилеи, започнаха да се спускат надолу, към нас.
Завъртях се към Люсиен. Ето защо имаше решетка по средата на помещението, за да мога да гледам как го премазва единият полилей, докато другият премазва мен. Шиповете по полилеите, в чийто горен край някога са били поставяни свещи и факли, сега грееха в червено – дори от това разстояние виждах как топлината се излъчва от тях на вълни.
Устата ми пресъхна. Люсиен се изви във веригите си. Смъртта ни няма да е лека. Какъвто и страх да изпитвах в този момент, той беше пометен от следващия, когато се обърнах към стената, която посочи Амаранта, и ме връхлетя дълбок ужас.
В гладката повърхност на камъка бе гравиран дълъг текст. Под него имаше три каменни лоста, обозначени с I, II и III.
Започнах да треперя. Разчитах само най-прости думи, безполезни думи като „и“, „на“ и „от“. Всичко друго ми беше мъгла от букви, които не познавах, букви, които трябваше да разуча бавно и внимателно, за да ги разбера.
Дишах учестено. Шипестите полилеи продължаваха пътя си надолу, вече бяха до главата на Амаранта и скоро щяха да ни лишат от всякакъв шанс да се измъкнем от ямата. Вече усещах топлината на нажежените решетки, по гърба ми започна да се стича пот. Кой ù е казал, че не мога да чета?
– Нещо не е наред ли? – повдигна тя вежда. Аз прехвърлих вниманието си върху надписа, като се постарах да овладея дишането си. Тя не спомена нищо за четенето – ако знаеше, че съм неграмотна, непременно щеше да ми се подиграе. Съдба – жесток, подъл шамар на съдбата.
Чух дрънченето на изопнатите вериги и ругатнята на Люсиен, когато той видя в какво се състои задачата ми. Обърнах се към него, но когато зърнах лицето му, си дадох сметка, че е твърде далече от надписа, за да може да ми го прочете на глас, дори и с металното си око. Ако чуех гатанката, може и да успея да я отгатна... но пък, така или иначе, не съм много добра в отгатването на гатанки.
Ще бъда промушена от нажежени шипове и смазана като гроздово зърно.
Решетките вече бяха до ръба на ямата и изпълниха пространството – нямаше нито един ъгъл, непокрит от шиповете. Ако не отговоря на въпроса, преди решетката да слезе до нивото на лостовете...
Гърлото ми се стегна, а аз четях ли, четях, но не успявах да разчета думите. Въздухът се сгъсти и замириса на метал – не миризмата на магия, а нажежена, безмилостна стомана, която пълзеше към мен сантиметър по сантиметър.
– Отговори! – извика Люсиен с пресеклив глас. Очите ми пареха. Светът се превърна в мъгла от букви, които сякаш ми се подиграваха с формите и подредбата си.
Металът изскърца, когато одра гладките каменни стени на ямата, а елфите, които ни наблюдаваха, си зашепнаха трескаво. Стори ми се, че видях как най-големият брат на Люсиен се изсмя.
Ще боли – шиповете са големи и с тъпи върхове. Смъртта няма да е бърза. Ще им отнеме известно време да пронижат плътта ми. Потях се цялата, втренчена в буквите, в I, II и III, във формите, от които зависеше животът ми. Две от тези форми ще ме обрекат на смърт. Третата ще спре спускането на решетките. Отново разгледах надписа – гатанка, логическа задача, лабиринт от думи, по-страшен от леговището на който и да е гигантски червей.
– Фейра! – извика Люсиен, задъхан, без да отлепя очи от шиповете, които се приближаваха с неотменима скорост.
Т... три... ска... ка... кал... скакалеца...
Решетката не спираше, между главата ми и шиповете имаше по-малко от два метра.
По... пос... под... ска... ча... подскачали...
Исках да си затворя очите, исках да моля за милост и да плача. Трябваше да се сбогувам с Тамлин. Веднага. Животът ми свършваше – това бяха последните ми моменти на този свят, скоро ще поема последния си дъх, сърцето ми ще удари за последен път.
– Просто избери един! – извика Люсиен и в тълпата се разнесе смях – без съмнение братята му се смееха най-силно.
Посегнах към единия лост и се втренчих в трите числа пред треперещата ми татуирана ръка.
I, II и III
Никой от лостовете не означаваше нищо, освен разликата между живота и смъртта. Може би налучкването ще ме спаси, но...