Две. Две е щастливо число, защото означава двама – ние с Тамлин, просто двама души. Едно трябва да е грешно, защото Амаранта е една и Аторът е един – единствени създания. Едно е лошо число, а три е прекалено много – три означава три сестри, натикани в тясна колиба, мразещи се една друга, докато злобата ги задави, докато ги отрови.
Две. Две трябва да е правилният лост. Готова съм с радост, дори с фанатизъм да повярвам в свещен Котел, в Съдбата, ако те се погрижат за мен. Вярвам в числото две. Две.
Посегнах към втория лост, но ръката ми бе обхваната от заслепяваща болка преди да го докосна. Изсъсках и си дръпнах ръката. Отворих длан и погледнах окото с тясната вертикална зеница. То се присви. Сигурно халюцинирах.
Скоро решетката ще скрие надписа на стената, беше на около метър и половина над главата ми. Не мога да дишам, нито да мисля. Топлината беше прекалено силна, металът цвърчеше, чувах го съвсем ясно.
Отново посегнах към средния лост, но болката парализира пръстите ми.
Окото се върна в първоначалното си състояние. Протегнах ръка към първия лост. Отново ме проряза болка.
Посегнах към третия лост. Нямаше болка. Пръстите ми докоснаха камъка и аз вдигнах очи и видях, че решетката е вече на метър над главата ми. Над нея зърнах две виолетови очи с искрици в тях.
Посегнах към първия лост. Болка. Но когато отново протегнах ръка към третия...
Лицето на Рисанд си остана маска на отегчението. По челото ми се стече струйка пот. Единственият ми избор е да му се доверя. Трябва да се оставя в неговите ръце, да призная безпомощността си.
Шиповете изглеждаха огромни от толкова близо. Ако вдигна ръка над главата си, ще ги докосна.
– Фейра, моля те! – простена Люсиен.
Треперех толкова силно, че едва стоях на краката си. Топлината, излъчвана от шиповете, ме смазваше.
Каменният лост разхлади ръката ми.
Затворих очи, неспособна да погледна Тамлин, подготвяйки се за първия допир на шиповете и агонията, която щеше да последва, и дръпнах третия лост.
Тишина.
Пулсиращата топлина не се приближи. Последва въздишка. Люсиен.
Отворих очи и видях побелелите кокалчета на ръката, с която стисках лоста. Шиповете спряха на сантиметри от главата ми.
Спрели.
Спечелих... спе...
Решетката заскърца и започна да се издига обратно нагоре. Въздухът сякаш олекна и в ямата нахлу прохлада.
Люсиен отправяше някаква благодарствена молитва и целуваше пода, отново и отново. Подът под мен започна да се издига и се принудих да пусна лоста, който ми спаси живота, докато платформата ме отнасяше нагоре. Коленете ми се огъваха.
Не мога да чета и това едва не коства живота ми. Дори не спечелих както трябва. Свлякох се на колене, оставих платформата да ме изведе на повърхността и скрих лице в треперещите си ръце.
В очите ми напираха сълзи, но в този момент жестока болка прониза лявата ми ръка. Никога няма да премина третото изпитание. Никога няма да успея да освободя Тамлин и хората му. Болката отново ме прониза до костите и в мъглата на надигащата се истерия чух в главата си думи, които ме сепнаха.
Не ù позволявай да те види как плачеш.
Отпуснù ръце покрай тялото си и се изправи.
Не можех. Не можех да помръдна.
Изправù се. Не ù доставяй удоволствието да те види пречупена.
Коленете и гръбнакът ми, не изцяло по моя воля, изправиха тялото ми и когато земята най-сетне спря да се движи, аз срещнах погледа на Амаранта с напълно сухи очи.
Браво – каза Рисанд. – Не отклонявай първа очи. Никакви сълзи – изчакай да те върнат в килията. Лицето на Амаранта беше бледо и изопнато, а черните ù очи, когато срещнаха моите, приличаха на течен оникс. Спечелих, а трябваше да съм мъртва. Трябваше да съм смазана и кръвта ми да изтича.
Преброй до десет. Не поглеждай Тамлин. Не сваляй очи от нея.
Подчиних се. Само това ми помогна да не се поддам на риданията, които напираха в гърдите ми и заплашваха да се излеят навън.
Насилих се да издържа погледа на Амаранта. Очите ù бяха студени, бездънни и пълни с древно зло, но аз не отклоних поглед. Преброих до десет.
Добро момиче. Сега тръгнù. Обърнù се на пети... браво. Тръгнù към вратата. Дръж главата си вдигната високо. Нека тълпата се раздели пред теб. Стъпка по стъпка.
Слушах го, позволих му да се превърне във връзка между мен и здравия разум и излязох, придружена от пазачите, които все така се държаха на разстояние от мен. Думите на Рисанд отекваха в главата ми и не ми позволяваха да се срина психически.