Но когато вратата на килията се затвори зад мен, гласът му заглъхна и аз се строполих на земята и заплаках.
* * *
Плаках часове наред. За себе си, за Тамлин, за това, че трябваше да съм мъртва, а някак си успях да оцелея. Плачех за всичко, което съм изгубила, за всяка травма, която съм получила, за всяка рана – физическа или емоционална. Плачех за онази банална част от мен, която някога беше изпълнена с цветове и светлина, а сега я чувствах празна, мрачна, мъртва.
Не можех да спра. Не можех да дишам. Не можех да я победя. Днес тя спечели, но не го разбра.
Тя спечели.
Аз оцелях само чрез измама. Тамлин никога няма да е свободен, а аз ще умра по най-ужасяващ начин. Не мога да чета, бях невежа, глупав човек. Слабостите ми бяха разкрити и това място, В недрата на Планината, ще се превърне в моя гробница. Никога повече няма да рисувам. Никога повече няма да видя слънцето.
Стените ме притискаха, таванът се спускаше. Исках да бъда смазана. Да спра да съществувам. Всичко ме притискаше, от всички страни изсмукваше въздуха. Не можех да остана в тялото си, стените ме избутваха навън. Опитвах се да се задържа в него, но болеше твърде много от опитите ми да запазя връзката между съзнанието и тялото си. Единственото, което исках, единственото, което се осмелих да поискам, е живот в мир и спокойствие. Нищо повече. Нищо необичайно или голямо. А сега... сега...
Усетих вълните мрак, без да вдигам поглед, и дори не помръднах, когато чух приближаващите се стъпки. Дори не си помислих, че може да е Тамлин.
– Още ли плачеш?
Рисанд.
Не свалих ръце от лицето си. Подът се надигна към ниския таван, скоро ще бъда премазана. Нямаше нито цветове, нито светлина.
– Току-що премина второто изпитание. Няма нужда от сълзи.
Заплаках още по-силно, а той се засмя. Камъните изкънтяха, когато коленичи пред мен и въпреки че се опитах да се боря с него, той сграбчи здраво китките ми и отдръпна ръцете ми от лицето.
Стените не се движеха и килията беше не просто открита, а направо зейнала. Нямаше цветове, а нюанси на мрак, на нощ. Единственият цвят идваше от виолетовите очи, изпъстрени с искрици – ярък цвят, излъчващ светлина. Той се усмихна лениво и се наведе към мен.
Аз се дръпнах, но ръцете му стискаха като окови. Не можах да направя нищо, когато устните му докоснаха бузата ми и той облиза една сълза. Езикът му опари кожата ми. Така се стреснах, че замръзнах и той облиза още една вадичка солена вода и после още една. Тялото ми едновременно се стегна и се отпусна, едновременно пламнах и по гръбнака ми пробягаха ледени тръпки. Едва когато езикът му затанцува по мокрите връхчета на миглите ми, се дръпнах назад.
Той ме пусна и се засмя, когато изпълзях към ъгъла на килията. Избърсах си лицето и го изгледах гневно.
Той се усмихна самодоволно, седна на отсрещната стена и опря гръб в камъка.
– Знаех си, че така ще спреш да плачеш.
– Беше отвратително – отново си избърсах лицето.
– Така ли? – той вдигна вежда и посочи към дланта си, там, където на моята длан имаше татуировка. – Под цялата тази гордост и упоритост, мога да се закълна, че усетих нещо доста по-различно. Интересно.
– Махай се.
– Както обикновено, благодарността ти е покъртителна.
– Искаш ли да ти целувам краката за това, което направи днес? Да ти предложа още една седмица от живота ми?
– Не, освен ако не държиш да го направиш – каза той. Очите му искряха като звезди.
Затворих уста. Достатъчно зле е, че животът ми вече е свързан с този Велик господар, но да имаме връзка, чрез която той може да чете мислите и чувствата ми и да ми говори без думи...
– Кой да допусне, че самоувереното човешко момиче не може да чете?
– Дръж си проклетата уста затворена.
– Аз? Не бих си и помислил да кажа на някого. Защо да губя толкова ценна информация в дребни клюки?
Ако имах достатъчно сили, щях да скоча върху него и да го разкъсам.
– Ти си един отвратителен кучи син.
– Ще трябва да попитам Тамлин дали и неговото сърце си спечелила с такива мили думи.
Той простена, докато се изправяше – мек, дълбок звук, който ме прониза до кости. Погледът му срещна моя и той бавно се усмихна. Аз оголих зъби и почти изсъсках.
– Утре ще ти спестя задължението да ме придружаваш – каза той и тръгна към вратата. – Но вдругиден очаквам да изглеждаш безупречно.
Той се обърна, ухили ми се, което означаваше, че моето „безупречно“ не се покрива с неговата идея за безупречно. Спря пред вратата, но не се разсея във въздуха както преди.
– Опитвам се да измисля как да те изтезавам, когато дойдеш в двора ми. Чудя се, ако те накарам да се научиш да четеш, ще бъде ли толкова мъчително, колкото беше днес?