– А можеш ли да ме виниш?
– Той нападна ли те? Провокира ли те?
Отворих уста да отговоря положително, но...
– Не – признах. И моят глас звучеше като ръмжене. – Но предвид това какво е сторил вашият вид на нашия и какво продължавате да ни причинявате, дори да знаех със сигурност, че е елф, смъртта му щеше да е заслужена.
По-добре да умра с вдигната глава, отколкото като червей, гърчещ се в краката му, молещ за пощада.
Нищо че ревът, който последва, бе олицетворение на гнева и яростта.
Пламъците на огъня осветиха огромните му зъби и аз се зачудих какво е усещането тези зъби да се впият в гърлото ми и колко силно ще пищят сестрите ми преди самите те да бъдат убити. Изведнъж осъзнах, внезапно и пределно ясно, че Неста ще се опита да даде на Илейн време да избяга. Не на баща ми, когото ненавиждаше с цялото си безчувствено сърце. Не на мен, защото Неста винаги е знаела и мразела факта, че двете с нея сме като двете страни на една монета и че аз мога и сама да се защитавам. Но за Илейн, за нежната душа, която гледа цветя, за мекосърдечната Илейн... Неста ще даде живота си за нея.
Осъзнаването точно на това ме накара отново да насоча последния нож в ръката ми към звяра.
– Каква отплата отрежда Договора?
Очите му не се отместваха от лицето ми, когато каза:
– Живот за живот. Всяко непредизвикано нападение на човек над елф се заплаща с цената на един човешки живот.
Риданията на сестрите ми утихнаха. Наемничката, която срещнах в града, каза, че е убила елф... но той първи я е нападнал.
– Не знаех – казах аз. – Не знаех за тази част от Договора.
Елфите не можеха да лъжат, а и той говореше пределно ясно, без да се опитва да изкривява значението на думите.
– Повечето от вас, смъртните, избраха да забравят точно тази част от Договора – рече той, – което прави самото наказание особено приятно.
Коленете ми се разтрепериха. Нямаше да ми се размине. Не можех да избягам. Изобщо не можех да бягам, защото той препречваше единствения изход от къщата.
– Направи го отвън – прошепнах с треперлив глас. – Не... тук.
Не и там, където после семейството ми ще трябва да почиства кръвта и остатъците от тялото ми. Ако звярът ги пощади.
Елфът избухна в зловещ смях.
– Толкова лесно ли се примиряваш със съдбата си?
Продължих да се взирам в него и той добави:
– За това, че прояви смелостта да избираш къде да те убия, ще ти споделя една тайна, човеко: Притиан трябва да получи живота ти в замяна на живота, който си отнела, по един или друг начин. Като представител на царството на безсмъртните мога или да те изкормя като свиня, или... можеш да прекосиш стената и да прекараш остатъка от живота си в Притиан.
Аз премигнах.
– Какво?
Той повтори бавно, сякаш наистина бях глупава като свиня:
– Можеш да умреш тази нощ или да предложиш живота си на Притиан, като останеш да живееш там до края на дните си, без възможност да се върнеш някога в царството на смъртните.
– Направи го, Фейра – прошепна баща ми иззад гърба ми. – Отиди.
Без да го погледна, попитах:
– И къде ще живея? Притиан не е безопасно място за нас.
По-добре да умра тази нощ, отколкото да живея в постоянен ужас отвъд стената, докато не ме споходи несъмнено далеч по-ужасяващ край.
– Имам земи – каза елфът тихо, почти колебливо. – Ще ти позволя да живееш там.
– Защо ще го правиш?
Въпросът сигурно беше глупав, но...
– Ти уби мой приятел – изръмжа звярът. – Уби го, одра го, продаде кожата му на пазара, а после каза, че той го е заслужавал, и въпреки това имаш нахалството да поставяш под съмнение щедростта ми?
Почти видях как добави наум: Колко типично човешко.
– Нямаше нужда да споменаваш за тази вратичка в Договора – пристъпих толкова близо до него, че усетих горещия му дъх по лицето си. Елфите наистина не могат да лъжат, но могат да премълчават част от истината.
Звярът отново изръмжа.
– Колко глупаво от моя страна да забравя за лошото мнение, което смъртните имат за нас. Нима човеците вече не разбират какво означава милост? – попита той. Зъбите му бяха на няколко сантиметра от гърлото ми. – Нека поясня какво имам предвид, момиче: можеш или да дойдеш да живееш в дома ми в Притиан – да предложиш живота си в замяна на този на вълка, или да излезеш сега, веднага, и да бъдеш разкъсана на парченца. Изборът е твой.
Чух баща ми да се приближава зад мен, куцукайки, и сграбчва рамото ми.
– Моля ви, добри ми господине... Фейра е най-малката ми дъщеря. Умолявам ви да я пощадите. Тя е всичко... тя е всичко...