Оставих звуците на мелодията да ме завладеят, оставих ги да ме зашеметят и да минат през тялото ми с ритъма на барабаните си. Нагоре, все нагоре, мелодията строеше дворец в небето, дворец от алабастър и лунен камък, където живее всичко красиво, добро и благородно. Плачех, плачех, защото съм толкова близо до този дворец, плачех, защото имам нужда от него. Всичко, което искам, е там, онзи, когото обичам, е там...
Музиката беше пръстите на Тамлин, галещи тялото ми. Златистото в очите му и извивката на устните му, когато се усмихваше. Тя бе онзи тих, дълбок смях, и начинът, по който произнесе онези две думи. Тамлин беше музиката. За това се борех, това се заклех да спася.
Музиката се извиси – стана по-силна, по-величествена, по-бърза, откъдето и да долиташе, превърна се във вълна, която отми мрака в килията ми. От гърдите ми се откъсна разтърсващо ридание, когато последните тонове заглъхнаха. Седях в килията, треперех и плачех, чувствах се напълно открита и уязвима, разсъблечена до самата си същност от музиката и цветовете, които останаха в съзнанието ми.
Когато сълзите ми пресъхнаха, а музиката ехтеше във всеки дъх, който си поемах, аз легнах на постелката от сено и се заслушах в дишането си.
Музиката трептеше в спомените ми, спояваше ги, превръщаше ги в покривало, което се уви около мен и стопли костите ми. Погледнах окото в средата на дланта си и то отвърна на погледа ми – невъзмутимо.
Оставаха два дни до последното изпитание. Само още два дни, преди да науча какво са решили вихрите на Котела.
42.
Поредното празненство, макар че за мен сигурно ще е последно. Елфите около мен пиеха, танцуваха или си говореха, смееха се и пееха неприлични песни. Не се долавяше и полъх от напрегнато очакване какво ще се случи утре, за начина, по който мога да променя живота им, света им. Явно и те мислят, че ще умра.
Стоях до стената, забравена от тълпите наоколо, и чаках Рисанд да ме извика да пия вино и после да танцувам или да върша каквото и друго пожелае. Бях в обичайното си облекло, изрисувана от шията надолу с онова синьочерно мастило. Днешната ми рокля беше с цвета на залязващото слънце. Розовият цвят изглеждаше твърде ярък и женствен върху шарките, изрисувани по тялото ми. Твърде жизнерадостен за това, което ми предстои утре.
Рисанд се бавеше, макар че причината беше очевидна – пищната жена-елф, кацнала в скута му, галеща косата му с дългите си зеленикави пръсти. Скоро ще се отегчи от нея.
Не си направих труда да търся с поглед Амаранта. По-добре е да се преструвам, че я няма. Люсиен никога не разговаряше с мен по време на тези сбирки, а Тамлин... През последните дни ми стана трудно да го гледам в очите.
Просто исках всичко да свърши. Исках виното да ме пренесе във времето отвъд тази нощ и да дойде моментът, в който ще се реши съдбата ми. Толкова се бях съсредоточила в чакането Рисанд да ми заповяда да отида при него, че не забелязах как някой застана до мен, докато топлината, излъчвана от тялото му, не започна да се просмуква в моето.
Вцепених се, когато подуших онзи аромат на земя и дъжд, и не посмях да се обърна към Тамлин. Стояхме един до друг, вперили погледи в тълпата, неподвижни и незабележими като статуи.
Пръстите му докоснаха моите и през тялото ми премина пламък, който ме изгори така силно, че очите ми се напълниха със сълзи. Исках, как само исках да не докосва татуираната ми ръка, да не се налага пръстите му да галят контурите на проклетите рисунки.
Но въпреки това изцяло се потопих в момента – животът ми отново стана прекрасен в онези няколко секунди, когато се докоснаха ръцете ни.
Макар в мен да бушуваха емоции, лицето ми си остана хладна маска. Пръстите му пуснаха моите и той се отдалечи също така бързо, както се появи – спокойно и бавно мина през тълпата. Едва когато погледна през рамо и съвсем леко кимна, аз разбрах.
Сърцето ми биеше по-бързо, отколкото по време на изпитанията ми, и аз се постарах да придобия възможно най-отегчено изражение, преди да се отблъсна от стената и безгрижно да го последвам. Не тръгнах по неговите стъпки, но се насочих към малката врата, полускрита зад един гоблен, до която застана той. Разполагах с минути, преди Рисанд да започне да ме търси, но един миг насаме с Тамлин ми беше достатъчен.
Едва дишах при мисълта за приближаващата се все повече и повече врата, за подиума с трона на Амаранта, който подминах, за групичката кискащи се елфи, която оставих зад гърба си... Тамлин се вмъкна през вратата като светкавица и аз забавих крачка, сякаш просто се разхождах из залата. Напоследък никой не ми обръщаше внимание, докато не се превърнех в пияната играчка на Рисанд. Някак прекалено бързо се озовах пред вратата, която се отвори безшумно, за да ме пропусне вътре.