Независимо от причините или начините, които използваше, Рисанд ми помагаше да остана жива. Беше го направил и преди да дойда В недрата на Планината.
– Казах ти твърде много – рече той и се изправи на крака. – Може би трябваше първо да те напия. Ако си умна, ще намериш начин да използваш казаното срещу мен. А ако имаш склонност към жестокост, ще отидеш право при Амаранта да ù разкриеш истината за нейната курва. Може би ще ти върне Тамлин от благодарност.
Той пъхна ръце в джобовете на черния си панталон, но преди да се разсее в сенките, нещо в позата му ме накара да заговоря:
– Когато излекува ръката ми... Не беше нужно да се пазариш. Можеше да настояваш за всяка седмица от годината.
Свъсих вежди, а той се обърна, полуразмит в мрака.
– Всяка седмица и аз пак щях да кажа „Да“.
Не беше въпрос, но аз чаках отговора му.
На чувствените му устни се появи полувинчата усмивка.
– Зная – каза той и се стопи в мрака.
43.
За последното изпитание ми върнаха старата туника и панталоните – целите на петна, разкъсани, вонящи. Но въпреки вонята вървях с високо вдигната глава, докато ме водеха към тронната зала.
Вратите се отвориха и тишината, която цареше вътре, се стовари върху мен. Зачаках да започнат подвикванията и подсвиркванията, да видя как златните монети сменят местата си от ръка на ръка, докато елфите залагат, но този път всички просто ме гледаха – най-напрегнати изглеждаха погледите на маскираните елфи.
Съдбата на света им бе в моите ръце, каза Рис. Но не мисля, че онова, което изразяваха лицата им, беше само и единствено тревога. Преглътнах с мъка, когато неколцина допряха пръсти до устните си и после протегнаха ръка към мен – жест към падналите в бой, сбогуване с онези, посрещнали смъртта с чест. Нямаше нищо злонамерено в тези жестове. Повечето елфи в залата днес са част от дворовете на Великите господари – служили са в тези дворове дълго преди Амаранта да дойде и да отнеме земите на господарите им и животите на всички тях. Ако Тамлин и Рисанд играеха някакви игри, за да спасят живота на всички присъстващи...
Поех по пътеката, оформена в тълпата, право към Амаранта. Кралицата се усмихна, когато спрях пред трона ù. Тамлин седеше на обичайното си място до нея, но аз не го погледнах, не още.
– Две изпитания са вече зад гърба ти – каза Амаранта и махна една прашинка от кървавочервената си рокля. Косата ù блестеше, приличаше на мрачен облак, който всеки момент ще погълне златната ù корона. – Остава само още едно. Чудя се дали няма да се почувстваш по-зле, проваляйки се сега, когато си толкова близо до наградата.
Тя се нацупи и двете зачакахме елфите наоколо да се разсмеят.
Дочуха се обаче само няколко изпръхтявания от червенокожите пазачи. Всички други запазиха мълчание. Дори жалките братя на Люсиен. Дори Рисанд, където и да се намира в тълпата.
Премигнах, за да проясня погледа си. Очите ми пареха. Може би всички те, също като Рисанд, само се преструваха на верноподаници, може би залозите, че ще загубя живота си, и подигравателните усмивки бяха само предлог, поза за пред Амаранта. И може би сега, сега, когато краят е толкова близо, те са готови да посрещнат неизбежната ми смърт с цялото достойнство, което им е останало.
Амаранта ги изгледа гневно, но когато погледът ù падна върху мен, тя се усмихна широко, захаросано.
– Последни думи, преди да умреш?
Поне дузина проклятия, но вместо да ги изрека, погледнах Тамлин. Той не реагира, чертите му бяха отново каменни. Прииска ми се да зърна лицето му, поне за миг. Но всъщност онова, което наистина исках, е да видя зелените му очи.
– Обичам те – казах аз. – Без значение какво казва тя, без значение, че е само малкото ми глупаво, човешко сърце. Дори когато горят тялото ми, пак ще те обичам.
Устните ми потрепериха и погледът ми се замъгли, после няколко горещи сълзи се отрониха върху студеното ми лице. Не ги избърсах.
Той не реагира. Дори не стисна облегалките на трона си. Предположих, че това е неговият начин да се справи с болката, макар че сърцето ми се сви. Въпреки че мълчанието му ме убиваше.
Амаранта сладко каза:
– Ще извадиш късмет, скъпа, ако от теб остане достатъчно за горене.
Изгледах я продължително и съсредоточено. В гърдите ми бушуваше омраза. Думите ù не бяха посрещнати с радостни викове, усмивки или аплодисменти. Цареше мълчание.
Това мълчание беше дар, който ми вдъхна кураж и ме накара да свия юмруци, да прегърна мислено татуировката на ръката ми. Победих я досега, честно или не, и няма да се чувствам самотна, докато умирам. Няма да умра сама. Това е единственото, което исках да знам.