Амаранта подпря брадичка на ръката си.
– Така и не успя да разгадаеш гатанката ми, нали?
Аз не отговорих и тя отново се усмихна.
– Жалко. Отговорът е прелестен.
– Давай да приключваме! – изръмжах аз.
Амаранта погледна Тамлин.
– Последни думи към нея? – попита тя, повдигайки вежди. Когато той не отговори, тя ми се усмихна широко. – Ами добре тогава.
Плесна два пъти с ръце.
Една врата се отвори и оттам неколцина пазачи извлякоха три фигури – две мъжки и една женска, с кафяви чували на главите. Фигурите започнаха да въртят глави под чувалите в опит да разпознаят шушуканията, които се надигнаха като вълна в залата. Коленете ми се разтрепериха при вида им.
С грубо блъскане и бутане червенокожите пазачи принудиха тримата да коленичат пред подиума с троновете, но с лице към мен. Телата и дрехите им не разкриваха кои са.
Амаранта отново плесна с ръце и трима прислужници в черно се появиха до всеки от тримата на пода. В дългите си бледи ръце всеки държеше възглавничка от тъмно кадифе. Върху всяка възглавничка лежеше остър дървен кинжал. Вместо от метал, остриетата бяха от ясен. Ясен, защото...
– Последната ти задача, Фейра – проточи Амаранта и посочи коленичилите елфи. – Пронижи всяка от тези злощастни души в сърцето.
Втренчих се в нея. Устата ми се отваряше и затваряше.
– Те са невинни... Не че това трябва да има значение за теб – продължи тя. – Както нямаше значение в деня, когато уби клетия страж на Тамлин. И както нямаше значение за скъпия Юриан, когато закла сестра ми. Но ако ти представлява проблем... е, винаги можеш да откажеш. Разбира се, в замяна ще отнема твоя живот, но сделката си е сделка, нали така? Ако питаш мен обаче, предвид опита ти в убиването на елфи, струва ми се, че ти предлагам истински дар.
Откажи и умри. Убий трима невинни и живей. Да заменя три невинни живота за моето собствено бъдеще. За собственото ми щастие. За свободата на Тамлин и целия му двор, за свободата на един цял свят.
Дървото на острите кинжали беше наострено толкова старателно, че остриетата блестяха на светлината на многоцветните стъклени полилеи.
– Е? – подкани ме тя. Вдигна глава и накара окото на Юриан да огледа добре мен и дървените кинжали, а после му каза с мъркащ глас:
– Не ми се иска да пропуснеш гледката, стари приятелю.
Не мога. Не мога да го направя. Това не е като лова – не е оцеляване или самозащита. Това е хладнокръвно убийство – убийството на трима коленичили елфи и на собствената ми душа. Но за Притиан... за Тамлин, за всички в залата, за Алис и нейните момчета... Иска ми се да си припомня името на някой от забравените ни богове, да го помоля да се намеси. Иска ми се да знам молитви, за да умолявам за помощ, за опрощение.
Но не знаех молитви или имена на забравените ни богове – знаех само имената на онези, които ще останат поробени, ако не направя нещо. Започнах да си повтарям наум тези имена, докато ужасът от онова, което се готвех да направя, ме поглъщаше. За Притиан, за Тамлин, за техния свят и за моя... Трите отнети живота няма да бъдат отнети напразно, макар че аз ще бъда прокълната навеки.
Пристъпих към първата фигура на пода и това беше най-дългата и трудна стъпка, която някога съм правила. Три живота в замяна на освобождението на Притиан, три живота, които няма да бъдат отнети напразно. Мога да се справя. Мога, дори и пред погледа на Тамлин. Ще принеса тези жертви, ще ги пожертвам... мога да се справя.
Пръстите ми трепереха, но успях да хвана първия кинжал и усетих гладката му хладина. Острието беше по-тежко, отколкото очаквах. Три кинжала, за да изпитам агонията, посягайки към всеки един от тях, както иска тя. Иска да се увери, че съм сигурна и ще го направя.
– Не бързай толкова – изкиска се Амаранта и пазачите, които държаха първата фигура, смъкнаха чувала от лицето му.
Млад Върховен елф. Не го познавах, никога не съм го виждала, но сините му очи се извъртяха към мен, изпълнени с молба.
– Така е по-добре – рече Амаранта и отново махна с ръка. – Продължавай, Фейра, скъпа. Забавлявай се.
Очите на момчето бяха като небето, което никога няма да видя отново, ако откажа да го убия, цвят, който никога няма да се заличи в съзнанието ми и никога няма да забравя, независимо колко пъти ще го рисувам. Той поклати глава, а очите му се разшириха толкова, че сините ириси бяха изцяло заобиколени от бялото на роговицата. И той никога повече няма да види това небе. Нито някой от останалите в залата, ако се проваля.
– Моля те – прошепна той, прехвърляйки поглед от кинжала към лицето ми и обратно. – Моля те.